Не биваше да ме пита за тези неща. Би трябвало да си спомни твърдото решение, взето онази сутрин, когато сър Пърсивъл поиска от нея да изпълни годежното си обещание и когато ми предаде завинаги скицника с рисунките на Хартрайт. Но, ах боже! Къде е онова безгрешно човешко същество, което показва постоянство в изпълнението на едно добро решение? Къде е онази жена, която е успяла наистина завинаги да изтръгне от сърцето си образа, запечатан в него от истинската любов? Книгите ни казват, че такива създания съществуват; но какъв отговор на книгите може да даде собственият ни опит?
Не започнах да я увещавам — може би защото искрено оцених неустрашимата прямота, открила пред мен онова, което други жени в нейното положение биха имали причини да скрият дори и от най-скъпите си приятели; може би защото усетих със сърцето и ума си, че на нейно място бих задала същите въпроси и бих имала същите мисли. Всичко, което можех честно да направя, бе да отговоря, че напоследък не сме си писали, и да насоча разговора към по-безопасни теми.
Имаше много неща, които ме натъжиха в нашата беседа — първата интимна беседа с нея след завръщането й. Промяната, която бракът й предизвика във взаимоотношенията ни, издигайки за първи път в живота ни забранена тема между нас; гнетящото съзнание за липсата на топли чувства и близко разбирателство между съпруга й и нея, което собствените й, против волята изречени думи наложиха в мислите ми; печалното откритие, че онова обречено увлечение (независимо от неговата невинност и безобидност) все още и повече от всякога е дълбоко вкоренено в сърцето й — това са разкрития, способни да натъжат всяка жена, която я обича тъй много и й съчувствува тъй осезаемо както аз.
Само една утеха съществува срещу тях — една утеха, която би трябвало да ми носи успокоение и наистина ме успокоява. Всички достойнства и нежността на характера й, цялата откровена привързаност на природата й, цялото сладко, простосърдечно, женско очарование, което я превръщаше в любимка и радост за всеки, попаднал в досег с нея, се завърнаха при мен заедно с Лора. Колкото до другите ми впечатления, понякога съм малко склонна да се съмнявам в тях. Но в това последно, най-добро и най-радващо от всички впечатления се убеждавам с всеки изминал час от деня.
Нека сега се обърна от нея към спътниците й. Съпругът й трябва да привлече вниманието ми пръв. Какво забелязвам в сър Пърсивъл след завръщането му, което да подобри мнението ми за него?
Трудно ми е да кажа. Изглежда, че откакто се върна, е в плен на малки раздразнения и избухвания, но нито един мъж при тези обстоятелства не може да се представи в най-добра светлина. Вижда ми се по-слаб, отколкото когато напусна Англия. Изтощителната му кашлица и смущаващото му безпокойство несъмнено са се увеличили. Поведението му — поне спрямо мен — е много по-рязко. Вечерта на завръщането си ме поздрави почти без следа от някогашната официалност и вежливост — без любезни речи за добре дошла, без да показва някакво изключително удоволствие, че ме вижда; нямаше нищо подобно, освен кратко ръкостискане и едно остро: „Здравейте, мис Халкъм. Радвам се, че ви виждам отново.“ Той сякаш ме прие като една от необходимите дадености на Блакуотър Парк, доволен, че се намирам на определеното ми място, а после ме забрави напълно.
Когато са у дома си, повечето мъже показват нещо от своите наклонности, което са прикривали другаде, и сър Пърсивъл вече демонстрира манията си за ред и постоянство в навиците — едно съвсем ново разкритие, що се отнася до предишните ми впечатления за характера му. Ако взема книга от библиотеката и я оставя на масата, той върви след мен и я връща на мястото й; Ако стана от някой стол и го зарежа там, където съм седяла, той внимателно го отнася на определеното му място до стената. Събира падналите цветни листенца по килима и си мърмори тъй недоволно, сякаш те са горещи въглени, оставили дупки по него; и се нахвърля срещу слугите, ако на покривката има гънка или някой нож липсва от мястото си на масата, така жестоко, като че ли лично са го обидили.