— Внимавайте с това куче, сър — каза конярят, — нахвърля се на всички.
— То прави това, приятелю — отвърна тихо графът, — защото всички се страхуват от него. Да видим дали ще се нахвърли срещу мен. — И той постави пухкавите си жълто-бели пръсти, по които преди десет минути бяха кацали канарчетата, върху огромната глава на чудовището и го погледна право в очите. — Вие, големите кучета, сте всичките страхливци — каза, обръщайки се презрително към животното, приближил съвсем близо лицето си до муцуната му. — Можеш да убиеш нещастното коте, проклет страхливецо. Можеш да се нахвърлиш срещу умиращ от глад бедняк, проклет страхливецо. Нахвърляш се срещу всичко, което можеш да изненадаш — всичко, което се страхува от голямото ти тяло, от злите ти бели зъби и олигавената ти, кръвожадна уста — срещу такива същества обичаш да се нахвърляш. Би могъл да се хвърлиш към гушата ми сега, иска ти се, нали, нещастни разбойнико, а не смееш дори да ме погледнеш в лицето, защото не ме е страх от теб. Я поразмисли и опитай зъбите си в дебелия ми врат? Бау! Няма да го направиш! — Графът се обърна, като се смееше на удивлението на мъжете в двора, а кучето смирено се пъхна обратно в колибата си. — Ах, хубавата ми жилетка! — възкликна той престорено. — Съжалявам, че дойдох тук. Това чудовище е олигавило хубавата ми, чиста жилетка.
Тези думи изразяват още една от неговите непонятни чудатости. Той обича елегантните дрехи не по-малко от най-големия глупак, който може да съществува някъде, и през двата дни от пребиваването си в Блакуотър Парк вече успя да се появи в четири великолепни жилетки — до една в светли, ярки тонове и всичките твърде големи дори за него.
Неговият такт и интелигентността му, проявена в дребните неща, се забелязват точно тъй, както и учудващите прояви на непоследователност в характера му и детинската дребнавост на обикновените му склонности и занимания.
Вече виждам, че по време на престоя си тук е решил да живее в отлични отношения с всички ни. Очевидно е разбрал, че Лора изпитва тайна неприязън към него (поне това призна пред мен, когато настойчиво я попитах), но също е открил, че тя обича неимоверно много цветята. Щом поиска букетче, то винаги се озовава в ръцете му, събрано и подредено от него самия; и аз всеки път се развеселявам, защото той винаги има да разположение още едно от съвършено същите цветя, подредени по същия начин, за да успокои ледено ревнивата си съпруга, преди дори да й дойде наум да се почувствува огорчена. Неговата грижовност към графинята (пред хората) е гледка, която заслужава да се види. Той се покланя; обикновено се обръща към нея с „ангеле мой“; води канарчетата си, както са на пръстите му, на кратки посещения при нея и те й пеят; целува й ръка, когато му подава цигарите; в замяна й поднася бонбони, извадени от кутията, която носи в джоба си, и закачливо й ги слага в устата. Желязната пръчка, с която властвува над нея, никога не се появява в обществото; тя е нещо лично и винаги се пази в стаята.
Начинът, по който се отнася към мен, за да ми се хареса, е напълно различен. Той ласкае суетата ми, като говори с мен сериозно и разумно, сякаш съм мъж. Да! Разбирам всичко това, когато не съм с него — зная, че ласкае суетата ми, когато мисля за него тук, в стаята си; и все пак, щом сляза долу и попадна отново в неговата компания, той пак ще ме заслепи и аз още веднъж ще се почувствувам поласкана, сякаш никога не съм си давала сметка за това! Той може да ме върти на пръста си, както върти съпругата си и Лора, както се справи с песа в двора на конюшнята, както върти и самия сър Пърсивъл всеки божи час. „Добри ми Пърсивъл, как ми харесва грубият ви английски хумор!“, „Добри ми Пърсивъл, как се възхищавам от здравия ви английски разум!“ Тъй тихичко той се справя с най-грубите забележки, които сър Пърсивъл може да направи по адрес на неговите женствени предпочитания и забавления — обръщайки се винаги към баронета на малко име, усмихвайки му се, недостижим в своето спокойствие, потупвайки го по рамото, отнасяйки се с него благо, както добродушният баща търпи своенравния си син.