— Не се притеснявайте, имате право. За жалост обаче утре в единайсет часа ми предстои едно неприятно задължение. Дошъл съм за погребението на госпожа Драблоу от „Тресавището на змиорките“. Познавахте ли я?
По лицето на мъжа пробягна… какво? Не беше ли сянка на страх? Или на подозрение? Трудно можех да го определя, но името Драблоу предизвика някакво силно чувство, чиято изява той съумя веднага да потисне. Само каза с равен глас:
— Да, познавах я.
— Аз съм от адвокатската кантора, която представяше клиентката. Не познавах госпожа Драблоу. Струва ми се, че тя не е била особено общителна, или греша?
— Другояче не можеше и да бъде, като се има предвид къде живееше — каза собственикът и рязко се обърна към вратата за кръчмата. — Желая ви лека нощ, сър! — завърши той. — Закуската поднасяме по всяко време според желанията на госта.
И с тези думи той ме остави сам. Понечих да го повикам, защото с държанието си събуди любопитството ми, а и малко ме ядоса и ми се искаше така да го притисна, че да ми каже какво точно имаше предвид. Но умората ме накара да изоставя тези намерения и да приема забележките му като следствие на разни местни легенди и от глупост, минала всякакви граници, защото това е типично за малките, забутани селища, които могат да извличат мелодрами и загадки само от собствения си живот. Признавам, че по онова време изпитвах типичното за лондончани чувство на превъзходство и споделях недомислието, че провинциалните жители, особено онези, обитаващи по-отдалечените места на нашия остров, страдат от доста предразсъдъци, по природа са лековерни, малко тъпоумни, примитивни и за разлика от нас, космополитите, им липсва изтънченост. Несъмнено в област със зловещи тресавища, изневиделица плъзващи мъгли, виещи ветрове и усамотени къщи хората гледат под око всяка клета старица. Та нали по едно време точно такива жени са били обявявани за вещици? Ширят се слухове и измислици, а дори и някои по-необикновени древни предания намират своите слушатели, които поне наполовина ги смятат за истина.
Вярно че и господин Дейли, и собственикът на странноприемницата правеха впечатление единствено на хора със здрав разум. Длъжен бях да си призная също, че при споменаването на госпожа Драблоу и двамата не бяха направили повече от това да замълчат и да ме погледнат някак странно и втренчено. И въпреки това за мене нямаше никакво съмнение, че недоизказаното от тях е от голямо значение.
Като цяло тази вечер, понеже се нахраних чудесно с домашни лакомства и ме обзе приятна сънливост от изпитото хубаво вино, при вида на умерено пламтящия огън в камината и примамливо отметнатите завивки на голямото меко легло аз бях склонен да приема цялата работа като разнообразно преживяване, което ме забавлява и добавя чудатости и местен колорит към моята експедиция, затова потънах в спокоен сън. Все още мога да си припомня чувството, когато се гмурнах в ласкавите прегръдки на съня, заобиколен от топлина и мекота, щастлив и безгрижен като хлапе в детската си стая. Спомням си и събуждането на другата сутрин: отворих очи и съзрях снопове есенна светлина, които си играеха по скосения бял таван, изпитах радостното усещане, че ми е леко, умът ми е бистър, а тялото — отпочинало. Може би си спомням всичко това толкова ясно тъкмо поради контраста с онова, което последва по-късно. Да бях знаел, че тази лишена от тревоги нощ на здрав сън ще е последната, че ми предстоят безкрайно много мъчителни, ужасяващи и съсипващи нощи, онази сутрин аз сигурно нямаше да скоча от леглото си така весело и с такова желание да отида долу на закуска, а после да изляза навън и денят ми да започне.
Малко хора на сегашната ми възраст биха могли да мечтаят за такова щастие и такъв покой, на които се радвам у дома, в „Монашеската обител“, редом с милата ми Есме, и макар всяка вечер да благодаря на Бога, че всичко свърши, че всичко е отдавна минало и няма, и не може отново да ми се случи, струва ми се, че никога вече не съм спал толкова добре, колкото онази нощ в Крайтън Гифорд. И си давам сметка, че тогава все още съм бил в състояние на блажено неведение, но изгуби ли веднъж този начин на възприемане, човек вече никога не си го възвръща.
Яркото слънце, нахлуло в стаята, не беше случаен посетител, дошъл само за изгрева. В противовес с мъглата в Лондон и с вятъра и дъжда при снощното пътуване времето сега бе напълно променено, съвсем както ми довери предвижданията си господин Дейли.
Макар че беше началото на ноември, и то в студена област на Англия, когато излязох от „Гифорд Армс“ след като с удоволствие приключих с хубавата закуска, въздухът беше свеж, прохладен и чист, а небето синееше като яйце на кос. В по-голямата си част сградите в Крайтън Гифорд бяха каменни, с покриви от доста неприветливо изглеждащи сиви плочи. Ниските къщи бяха скупчени редом и сякаш се гледаха една друга. Пообиколих, за да се ориентирам по какъв план е построено градчето. Известен брой тесни и прави улички тръгваха под всевъзможни ъгли от заемащия строго определено място пазарен площад, на който се намираше хотелчето. Сега там се подреждаха сергии, заграждаха се кошари, прииждаха хора с каруци, талиги и ръчни колички в очакване да започне търговията. От всички страни се чуваше глъчка — мъжете си подвикваха, докато сковаваха временни огради, издигаха платнени навеси над сергиите и стоварваха стоката върху калдъръмената настилка. Винаги ми е харесвало подобно радостно оживление, затова се разхождах и с голямо любопитство наблюдавах всичко. Ала щом обърнах гръб на площада и тръгнах по една от уличките, мигом целият шум заглъхна и чувах само собствените си стъпки, докато вървях в тишината край къщите. Нямаше каквото и да е хълмче или възвишение, Крайтън Гифорд е построен изцяло в равнинна местност. Когато стигнах до края на тясната уличка, изведнъж се озовах на полето, простряло се чак до светлеещия хоризонт. Тогава разбрах какво означаваха думите на господин Дейли, че градът се е сгушил, обърнал гръб на вятъра, защото наистина единственото, което се виждаше, бяха задните стени на къщите и магазините и главните обществени сгради на площада.