Господин Джеръм беше извънредно дребен човечец, висок най-много пет стъпки и два-три инча, с необичайно заоблена гола глава и червеникави кичури, растящи само на тила и наподобяващи ресни по лампион. Можеше да е на възраст между трийсет и пет и петдесет и седем години, държеше се спокойно и официално, а някак вглъбеното му изражение не разкриваше нищо от собствената му личност, от настроението и мислите му. Любезен и делови, той охотно разговаряше, но не допускаше близост между себе си и своя събеседник. Разпита ме как съм пътувал, дали има удобства в „Гифорд Армс“, поинтересува се за господин Бентли и времето в Лондон, уведоми ме за името на свещеника, който ще извърши опелото, изброи каква собственост (пет-шест неща) е притежавала госпожа Драблоу в града и близките околности. При това обаче той не ми съобщи каквото и да е от личен характер, не разкри нито една неяснота, не спомена нищо интересно.
— Предполагам, че госпожа Драблоу ще бъде погребана в гробището? — попитах аз.
Господин Джеръм ме погледна косо и аз забелязах, че очите му са много големи, леко изпъкнали и белезникави, с неопределения цвят между сивото и синьото, като яйца на чайка.
— Да, така е.
— В семейната гробница ли?
За миг той замълча, после отново впери поглед в мене, сякаш се мъчеше да разбере дали в поставения без заобикалки въпрос има скрит смисъл. После рече:
— Не. Тоест, ще я погребат не там, а тук, на градското гробище.
— Защо?
— Ами… Семейното гробище вече не се използва, понеже мястото не е подходящо — отвърна той след известен размисъл.
— Боя се, че не ми е съвсем ясно какво…
В този миг обаче стигнахме до черковния двор, в който се влизаше през порта от ковано желязо с два тиса, надвесили клони над входа. Черквата се намираше в края на дългата и права като свещ алея. От двете й страни, и най-вече отдясно, се виждаха гробове, но отляво имаше две сгради — едната според мене канцеларията, а другата, по-близка до черквата постройка, трябва да беше училището, понеже имаше високо закачена камбанка, а отвътре долитаха детски гласове.
Наложи ми се да овладея любопитството си към мястото, където са погребани покойниците на семейство Драблоу, и също като господин Джеръм по задължение да придам на лицето си опечален израз, докато вървяхме с отмерена крачка към черковното преддверие. Около пет минути, които ми се сториха много по-дълго време, чакахме там сами. Накрая катафалката пристигна, от вътрешността на черквата внезапно изникна свещеникът и застана редом с нас. Тримата гледахме мрачното шествие на хората от погребалната служба, понесли бавно ковчега на госпожа Драблоу.
Службата наистина беше кратка и навяваше униние. Бяхме само няколко души в студената черква и аз потръпнах, когато за пореден път си помислих колко неизразимо тъжно е, че цял човешки живот, от раждането и детството до зрелостта и дълбоката старост, няма да бъде почетен нито от кръвен роднина, нито от близък приятел, а само от двама души — свързани със служебни задължения, единият от които дори не беше виждал приживе покойницата — и от няколко случайни хора, оказващи още по-нерадостни професионални услуги.
Към края на церемонията обаче зад гърба ми се чу шумолене. Незабелязано се обърнах и забелязах още едно опечалено лице — жена, сигурно влязла в черквата, след като бяхме заели местата си. Стоеше сама, изправена и без да помръдва, няколко реда зад нас, но в ръцете й нямаше молитвеник. Носеше пълен траур, облечена в черно от глава до пети — нещо, което според мен отдавна не се смяташе за задължително, освен в дворцовите кръгове и при съвсем официални случаи. Дрехите й всъщност бяха като извадени от стар куфар или гардероб, защото изглеждаха някак овехтели. На главата си имаше малка шапка с воалетка, хвърляща сянка върху лицето, и макар да не я огледах добре, забелязах достатъчно, за да разбера, че жената е измъчвана от някаква ужасна болест: не само че необичайната й бледност изпъкваше още повече заради траурните одежди, но и кожата й, изтъняла донемайкъде и опъната докрай върху костите, сякаш излъчваше странно, синкавобяло сияние, а очите бяха хлътнали в орбитите. Ръцете й, опрени върху молитвената скамейка, изглеждаха по същия начин, като че принадлежаха на разсипано от глад същество. Не съм вещ в медицинските въпроси, но бях чувал, че има случаи, в които се стига до ужасно отслабване, до стапяне на плътта, че тези заболявания са неизлечими. Стори ми се жестоко една жена, на която остава вероятно много малко живот, да се измъчва, за да се появи на чуждо погребение. При това непознатата не беше възрастна. Последствията от заболяването пречеха да се определят годините й, но сигурно не беше надхвърлила трийсетте. Преди отново да се обърна напред, аз се зарекох да поговоря с нея след погребението и да проверя дали не бих могъл да й помогна с нещо, но точно когато се канехме да последваме свещеника и ковчега вън от черквата, отново чух тихото шумолене на дрехи и разбрах, че жената вече е побързала да се измъкне. Стоеше на няколко ярда от зейналия гроб до обрасла с мъх надгробна плоча, на която леко се опираше. На силната слънчева светлина при ясното и сравнително топло време непознатата изглеждаше толкова отчайващо слаба, така бледна и изпита от болестта, че състраданието задължаваше човек да отмести погледа си. В чертите й все още се беше запазила малка следа, едно бегло напомняне за някогашна забележителна красота, поради което тя сигурно преживяваше още по-мъчително сегашното си състояние, както е било с жертвите на едрата шарка или на други напасти, обезобразяващи и разнищващи болния.