Всъщност за пръв път в живота си изпитвах толкова силно това чувство — дотогава не ми се беше случвало коленете ми да треперят, целият да настръхвам, а после да ставам студен като камък. Никога сърцето ми не беше трепвало така, сякаш ще изхвръкне от гърдите, след което да удря като чук по наковалня. Никога не се бях усещал толкова безсилен и скован от страх, опасения и предчувствие за беда. Сякаш се парализирах. Уплашен, исках веднага да се махна оттам, но тялото ми бе обзето от слабост — не можех да се обърна и да побягна, пък и бях сто процента сигурен, че всеки миг ще се строполя мъртъв на това злочесто място.
Аз стоях вцепенен, но жената се раздвижи. Пъхна се зад надгробния камък, тръгна в сянката на стената, мина през една от порутените дупки и се изгуби от погледа ми.
В същия миг, когато тя изчезна, самообладанието ми, възможността да говоря и да се мърдам, дори чувството, че съм жив — всичко това ме връхлетя като порой, главата ми веднага се избистри и ме обзе гняв. Да, гняв заради потреса, който ми бе причинила непознатата, заради страха, който тя ме накара да изпитам, и гневът ми тутакси прерасна в твърдото решение да я последвам, да я спра и да й задам няколко въпроса, на които да получа изчерпателни отговори, за да стигна до дъното на цялата история.
С лекота се втурнах през малкото пространство с треволяк между гробовете, минах през дупката в стената и излязох почти на устието. Пред мен имаше един-два ярда пясък, сетне започваше плитчината. Наоколо, чак до хоризонта, се простираха тресавища и ниски, пропити със сол дюни, които накрая се сливаха с настъпващия прилив. Виждаше се на разстояние от няколко мили, но нямаше и следа от жената в черно, а не съществуваше място, където би могла да се скрие.
Коя бе тя — или какво бе тя? Как така изчезна? Не си зададох тези въпроси. Помъчих се изобщо да не размишлявам върху станалото и с последни сили, защото усещах, че и те вече бързо ме напускат, се обърнах и хукнах, за да избягам от гробището и развалините, да се отдалеча колкото се може повече от непознатата. Съсредоточих цялото си същество в този бяг, чувах само как нозете ми глухо тупкат по тревата и как свисти дъхът ми. И не погледнах назад.
Когато стигнах до къщата, бях плувнал в пот от физическите усилия и от душевното напрежение. Ръцете ми трепереха и докато търсех ключа, на два пъти го изпуснах върху стъпалата, преди да успея да го превъртя. Щом влязох вътре, затръшнах вратата. Шумът отекна в къщата, но когато заглъхна и последният отзвук, всичко сякаш отново зае мястото си и се възцари дълбока, тягостна тишина. Дълго време стоях, без да се помръдна, в тъмния, облицован с дърво коридор. Исках до мен да има някое човешко същество, но бях сам, исках да бъде светло, топло и да съм изпил чаша силно питие. Имах нужда да се успокоя. Но повече от всичко друго имах нужда да намеря обяснение на станалото. Забележително е каква невероятна сила притежава обикновеното любопитство. За пръв път осъзнах това. Независимо от големия страх и потреса, бях обладан от желанието да разбера коя точно е непознатата. Нямаше да имам мира, докато не приключа с този въпрос, макар че там, навън, не се бях осмелил да остана и да проверя какво точно става.
Не вярвах в привидения. Поне до този ден не вярвах, и каквито и разкази за привидения да бях чувал, съвсем като трезвомислещ и разумен млад човек аз ги приемах като истории и нищо повече. Твърденията на определени хора, че по отношение на такива неща притежават по-развита интуиция от нормалното и че има стари къщи, обитавани от духове, ми бяха познати, но изобщо нямаше да се съглася, че в това се крие нещо, дори и ако ми представеха доказателства. А никога не бях попадал на доказателства. Винаги ми се беше струвало изумително, че случаите с призраци и други подобни странни явления не се описват от първо лице, а се препредават от човек, който имал познат, който пък научил от друг техен общ познат за станалото!
Ала току-що край тресавищата на особения гаснещ зрак сред пустошта на гробището аз бях видял жена, която ми изглеждаше от плът и кръв, но едновременно с това, поради нещо съвсем съществено, тя имаше призрачен вид. Беше призрачно бледа, със зловещо изражение, облечена в дрехи, различни от днешната мода, държеше се на разстояние и не каза нито дума. Всеки път в близост до гроб нейното неподвижно, безмълвно присъствие имаше определено излъчване и бе отекнало толкова силно в душата ми, че изпитвах неописуемо отвращение и страх. При това непознатата се беше появила и изчезнала по начин, който не е присъщ на никое истинско, живо човешко същество. И все пак… Според мене тя изобщо не отговаряше на традиционната представа за „призрак“: не беше нито прозрачна, нито парообразна. Беше истинска, появи се пред мене, видях я съвсем ясно, бях сигурен, че мога да се приближа до нея, да я заговоря и да я докосна.