Обратният път беше цял кошмар. Наложи се да вървя бавно, стъпка по стъпка, защото се боях да не се отклоня към тресавищата, където да ме залее приливът. Опитите ми да се огледам мигом бяха осуетявани от движението на местещата се мъгла, непрекъснато се спъвах и се молех най-после да стигна до къщата, която явно беше по-далече, отколкото си мислех. И тогава, някъде от дълбините на вихрещата се мъгла и здрача, се чу шум, който зарадва сърцето ми — глух тропот на конски копита и скърцане на друсаща се по пътя двуколка — звуци, които не можеха да бъдат сбъркани с никои други. Значи Кекуик не изпитваше страх от мъглата, сигурно беше свикнал да минава през полето и по дигата дори по тъмно. Спрях и зачаках да видя светлината на фенер — и се чудех дали да не извикам и да дам знак къде съм, иначе двуколката можеше внезапно да се появи и да ме запрати в канавката.
Но в този миг осъзнах, че мъглата си прави шеги не само със зрението, но и със слуха ми. Шумът от движещата се двуколка засега не се приближаваше въпреки очакванията ми и при това според мене идваше не откъм дигата, точно зад гърба ми, а някъде отдясно, като че ли откъм тресавищата. Рекох да определя посоката на вятъра, но вятър нямаше. Обърнах се, ала тогава чух шума по-слабо, сякаш се отдалечаваше. Озадачен, стоях и чаках, напрягайки се да разбера какво става в мъглата. Онова, което чух след малко, ме накара да изтръпна от страх, макар че нито можех да определя характера му, нито да си го обясня. Тропотът на конските копита леко заглъхна, после изведнъж изчезна, а откъм тресавищата се дочу странно бълбукане като от вода, която се оттича, после се всмуква и пени. Този шум не спираше, а се смеси с пръхтене и пронизително цвилене на обзет от паника кон, след което чух и вик, по-скоро смразяващ писък, а после хлипане — трудно можех да определя точно какво беше — но ужасен осъзнах, че плаче уплашено дете, невръстно дете. Стоях напълно безпомощен в мъглата, която ме обгръщаше, и малко оставаше да избухна в сълзи, обзет от потрес и объркване, защото бях напълно убеден, че последните страшни звуци, които чух, вероятно са от двуколката на Кекуик, с която пътуват дете и някой възрастен човек, в момента обзети от отчаяние. Отклонила се от дигата двуколката сигурно беше попаднала в тресавищата, където плаващите пясъци и прииждащият прилив я дърпаха към дъното.
Започнах да крещя и крещях, докато не ми се стори, че сърцето ми ще се пръсне. После се затичах напред, но скоро спрях, защото нямаше смисъл — нищо не се виждаше. Не можех да стигна до тресавищата, а дори и да стигнех, едва ли щях да открия двуколката, за да помогна на пътниците. Най-вероятно беше тресавището да погълне и мене. Оставаше ми само да се върна в къщата, да запаля всички лампи и по някакъв начин да сигнализирам от прозорците с измамната надежда, че някой някъде в околността ще забележи това подобие на плаващ маяк.
Потръпващ от ужасните мисли, които ми идваха наум, и от картината, която неволно си представях — как клетниците бавно потъват и се удавят в калната вода — аз забравих собствените си страхове и измъчващите въображението ми представи отпреди няколко минути и съсредоточих усилията си да се върна в къщата колкото се може по-бързо, без да се излагам на опасност. Сега вълните се плискаха почти досами дигата, макар че не ги виждах, а само ги чувах. Мъглата се сгъсти, настъпи пълен мрак, затова въздъхнах с облекчение, когато усетих под нозете си тревата и чакъла, а после слепешката стигнах и до входа на къщата.
Зад гърба ми в тресавищата всичко бе замряло, чуваха се само вълните, а кончето и двуколката сякаш бяха плод само на въображението ми.
Когато отново влязох в „Тресавището на змиорките“, успях да се добера до стола в тъмното антре и седнах тъкмо когато краката ми се подкосиха. Скрих главата си в ръце и тялото ми се разтърси от неудържими ридания, защото напълно осъзнах какво се беше случило…
Нямам представа колко дълго седях, докрай отчаян и обзет от страхове. След известно време обаче успях да се съвзема достатъчно, за да стана и да обиколя къщата. Запалих всяка лампа по пътя си и оставих да свети навсякъде, но в дъното на душата си знаех, че едва ли мъждукането на няколко крушки ще проникне през мъглата, дори ако някой пътник напряга очите си, за да види светлинка. И все пак бях направил нещо — каквото можах, затова се почувствах по-добре. Сетне започнах да ровя из килерите, бюфетите и кухненските шкафове, докато накрая, в дъното на някакъв скрин във всекидневната открих бренди — отлежало трийсет години, в добре запушена запечатана бутилка. Отворих го, намерих чаша и си налях голяма доза, каквато ми се видя подходяща за един преживял силен потрес човек, който отдавна не е слагал нищо в уста.