Личеше си, че стаята от години не е била използвана от госпожа Драблоу. Мебелите изглеждаха овехтели от въздействието на соления въздух, свещниците и фруктиерите бяха покрити с патина, в старателно сгънатите кърпи имаше напъхани пожълтели книжни салфетки, а стъклените и порцеланови съдове тънеха в прах.
Върнах се в единствената стая на къщата, която претендираше за удобства, независимо от пронизващия хлад и миризмата на застоял въздух — в малката гостна, където седнах, отпих от коняка и се помъчих спокойно да преценя какво да предприема.
Но когато питието ми подейства, вместо да се овладея, аз все повече се вълнувах и мислите ми все повече се объркваха. Ядосвах се на господин Бентли, че ме беше изпратил тук, ядосвах се на собственото си глупаво самомнение и твърдоглавие, бях пренебрегнал всичките намеци и прикрити предупреждения за това място и взех да жадувам — не, да се моля — дано получа бързо избавление, та да се върна към безопасните си, спокойни дни в шумния Лондон и да бъда сред приятели — по-скоро изобщо да бъда сред човешки същества — и да видя милата Стела.
Не можех да стоя на едно място в тази клаустрофобична къща, внушаваща при това и чувство на празнота, затова започнах да се лутам от стая в стая. Вземах в ръце някой предмет, после го оставях, обзет от безнадеждност. Качих се на горния етаж, за да надникна в запустелите спални, а накрая стигнах до таванските помещения, пълни с ненужни вещи, без завеси или щори на високите прозорци.
Отворих всяка врата и нямаше стая, която да не бе подредена, потънала в прах и страшно студена. И въпреки студа донякъде имах чувството, че се задушавам. Само една от вратите бе заключена — в края на коридора с трите спални на първия етаж. Отвън нямаше ключалка, нито резе.
Кой знае защо, тази врата предизвика гнева ми — изритах я, разтърсвах дръжката, но накрая приключих рязко с това занимание и слязох долу, заслушан в ехото на собствените ми стъпки по стълбите.
На всеки няколко минути отивах до един от прозорците, търках го с ръка, за да погледна навън, ала макар че тънкият пласт мръсотия се махаше и оставаше чисто място, не можех да изтрия пелената от морска мъгла, прилепила се отвън по стъклото. Като се взирах, виждах, че мъглата непрестанно се движи като облаци, носени вкупом от вятъра, без да се разкъсват.
Накрая се строполих върху плюшеното канапе в просторната всекидневна, обърнах гръб на прозореца и взел в ръка чашата с остатъка от втората порция ароматно, отлежало бренди, се отдадох на скръбни размисли и на нещо като самосъжаление. Вече не ми беше студено, не бях нито уплашен, нито разтревожен, сякаш сега се криех в пашкул, който щеше да ме изолира от ужасните събития, случили се в тресавището, затова си позволих да се отпусна, да изпадна в състояние на тъпота, примитивно като мъглата отвън, и най-после да си поема дъх, та ако не се успокоя, то поне да намаля крайното напрежение и вълнението, което ме беше обзело.
В ушите ми звънтеше непрестанно, звънът отекваше в главата ми, дрънченето звучеше едновременно и отблизо, и някак отдалече, губеше се, но аз оставах с него. Мъчех се да изплувам от плътна тъмнина, която не стоеше на едно място, а се движеше, както се движеше и земята под нозете ми, затова се страхувах да не се подхлъзна и да не падна в дълбините, където да ме погълне страховито боботещият водовъртеж. Звънът не спираше. Събудих се замаян и зад високия прозорец в ясното, черно небе видях луната, огромна като тиква.
Главата ми тежеше, устата ми беше съвсем пресъхнала, крайниците ми бяха изтръпнали. Бях спал сигурно няколко минути или пък няколко часа — нямах представа за времето. С усилие се изправих и тогава разбрах, че звънът не е плод на помътненото ми съзнание и на неспокойната дрямка. Звукът се разнасяше в къщата — някой звънеше на входната врата.
Вървях и се спъвах, понеже краката ми се бяха схванали от неудобната поза на канапето, и когато тръгнах по коридора, започнах да си припомням какво се беше случило, и преди всичко — при което отново изпитах ужас — се сетих за историята с кончето, двуколката и детския писък, разнесъл се край „Тресавището на змиорките“. Запалените от мен лампи все още горяха и аз реших, че са били забелязани — надявах се на чудо и очаквах да видя спасителна група от силни мъже, хора, на които можех да поверя грижата за всичко, защото знаят какво да правят и веднага ще ме изведат далече оттук.