Но на светлината от лампата в антрето и от пълната луна, огряла посипаната с чакъл алея, видях само един човек — Кекуик. Зад него бяха кончето и двуколката.
Изглеждаха съвсем като истински, цели и напълно невредими. Времето беше ясно и студено, небето — пълно със звезди. Тресавищата лежаха безмълвни и неподвижни, сребристи на лунната светлина. Нямаше и следа от мъгла или облак, във въздуха почти не се усещаше влага. Всичко изглеждаше променено, така коренно променено, че все едно се раждах повторно в един нов свят, а миналото бе кошмар на болен мозък.
— Като излезе такава мъгла, чакаме да се разнесе — подхвърли сякаш между другото Кекуик. — При мъгла не може да се мине по дигата. Лош късмет, тоест лош късмет за вас.
Езикът ми сякаш беше залепнал за небцето, а краката ми всеки миг щяха да се подкосят.
— Пък и трябваше да дойде отливът — продължи кочияшът, като се озърна. — Неприятно място. Лесно ще се уверите, че съм прав.
Едва тогава си погледнах часовника и видях, че е почти два след полунощ. Отливът току-що беше започнал и дигата „Деветте живота“ отново се намираше над водата. Бях спал почти седем часа, горе-долу колкото спя обикновено, но до зазоряване оставаше много време, а аз се чувствах зле, нещастен и уморен, сякаш бях прекарал в безсъница половината нощ. Успях само да кажа със заекване:
— Не очаквах да пристигнете сега. Много съм ви задължен…
Кекуик леко побутна шапката си назад, за да се почеше по челото и тогава забелязах, че голяма част от сипаничавото му лице е покрито с бучки, подутини и брадавици, а кожата е моравочервена.
— Не можех да ви оставя тук през нощта — рече той. — Не съм такъв човек.
За миг изпитах облекчение, понеже, изглежда, бяхме повели нормален разговор по конкретна тема. Всъщност ме обзе радост, че виждам кочияша, през целия си живот не бях приветствал по-искрено появата на друго човешко същество, както и на кончето с двуколката, което търпеливо чакаше.
После обаче си спомних какво беше станало привечер и изтърсих:
— Но какво ви сполетя, как успяхте да стигнете дотук, как се измъкнахте от тресавището?
В този момент сърцето ми трепна и аз осъзнах, че не Кекуик с кончето си е бил застрашен от плаващите пясъци, че това се е случило с друг, че с онзи човек е имало дете, а сега и двамата вече ги няма, мъртви са, водите на тресавищата са ги покрили и по спокойната, бляскава повърхност не е останала дори вълничка, тя дори не се е набраздила. Но кой, кой би тръгнал на път, и то с дете, в тъмната ноемврийска вечер при плъзналата мъгла и наближаващия прилив? В продължение на много мили наоколо единствената къща беше „Тресавището на змиорките“, освен ако не се потвърдеше предположението ми за жената в черно и скритото място, където живееше.
Кекуик ме гледаше право в лицето и аз си дадох сметка, че сигурно съм рошав и с безумен вид, че изобщо не приличам на деловия, уверен и елегантен млад адвокат, когото той бе оставил тук в ранния следобед.
— Я по-добре се качвайте — посочи ми двуколката той.
— Да, разбира се — съгласих се аз.
Кочияшът рязко ми обърна гръб и зае мястото си на капрата. Седна, загърна се в палтото и вдигна яката си, за да се пази от вятъра, впери поглед право напред и зачака. Несъмнено напълно съзнаваше в какво състояние се намирам, разбираше, че нещо се е случило с мене и ми стана ясно, че това никак не го изненадваше, по държанието му безспорно личеше, че не желае да научи какво точно е станало, не искаше нито да задава въпроси, нито да отговаря на въпроси, изобщо не направи опит да разговаряме. Готов беше да ме оставя и да ме взема по всяко време — можеше да разчитам, че ще го прави — но с това участието му се изчерпваше.
Без да продумам, бързо влязох в къщата и угасих лампите. После се качих на двуколката и оставих Кекуик и кончето да ме преведат покрай стихналите, загадъчно красиви тресавища под плаващата в небето луна. Изпаднах в нещо като транс — полунаяве, полунасън, клатушкан от движещата се двуколка. Ужасно ме заболя глава, а стомахът ми се свиваше от пристъпи на гадене. Не гледах къде минаваме, въпреки че понякога вдигах очи към небесния купол и пръснатите из него съзвездия, защото тази картина ми действаше утешително и успокоително — на небето все още всичко изглеждаше наред и нямаше никакви промени. Не беше така обаче нито с душата ми, нито с онова, което ме заобикаляше. Вече разбирах, че съм подвластен на неподозирана досега област в човешкото съзнание, в чието съществуване доскоро не вярвах. Идването ми на това място ме беше променило и нямаше връщане назад. Днес бях видял, а и чул неща, които и насън не си бях представял, че ще чуя и видя. Сега не само вярвах — не, сега знаех със сигурност, че жената от гробището е призрак. Дълбоко бях убеден в това, заключението ми беше твърдо и непоклатимо. Може би бях стигнал до него по време на неспокойния си, тревожен сън в къщата. Започнах обаче да подозирам, че кончето и двуколката, които чух откъм тресавището, кончето и двуколката с детето, което надаваше такива ужасни писъци, преди плаващите пясъци да ги погълнат, докато внезапно изникналата мъгла забули блатистото устие, земята и морето, и аз самият се загубих в нея, това конче и тази двуколка с детето също не са истински, не съществуват в действителност и са призраци. Вярно, че бях чул така ясно, както сега чувах, трополенето на кола и чаткането на копита, вярно, че бях видял жената с бледото изпито лице край гроба на госпожа Драблоу, а после и в изоставеното гробище. Можех да го заявя под клетва с ръка върху Библията. И все пак в определен смисъл, който не ми беше ясен, аз бях срещнал нереални, призрачни видения, духове на мъртъвци.