След известно време обаче се насилих и се надигнах, защото станал едва ли щях да се почувствам по-зле, отколкото в кревата, който сега ми се виждаше неравен и неудобен, сякаш беше постеля от картофени чували. Дръпнах завесите, видях пронизително яркото синьо небе, а после дълго лежах в горещата вана и накрая измих главата и врата си със студена вода, от което изпитах усещането, че съм се освободил донякъде от нечистотията и потиснатостта, съвзел съм се и мога да подредя мислите си за предстоящия ден. Докато закусвах — имах по-голям апетит, отколкото очаквах — прехвърлих през ума си различни възможности. Предишната нощ бях взел твърдо решение — за което не бих приел никакви възражения — да нямам повече вземане-даване с „Тресавището на змиорките“ и госпожа Драблоу, да изпратя телеграма на господин Бентли и да се кача на първия влак за Лондон.
Накратко, щях да избягам. Да, така ми изглеждаше сега, на ярката дневна светлина. Не се обвинявах особено за намерението си — тогава бях уплашен до краен предел. Не смятах, че съм първият човек, поискал да избегне някакви физически рискове и опасности, пък и нямах причина да се смятам за много по-храбър от другите. Но другите обстоятелства ми изглеждаха далеч по-ужасяващи, защото бяха неопределени, необясними и недоказуеми, но все така въздействащи. Започнах да осъзнавам, че най-много ме беше уплашило — а като анализирах мислите и чувствата си онази сутрин, то продължаваше да ме плаши — не това, което бях видял, защото в жената с изпитото лице всъщност нямаше нищо съществено, което да отблъсква и да ужасява. Вярно, че смразяващите кръвта звуци, които чух в мъглата, доста ме бяха разстроили, но много по-лошо беше онова, което излъчваха всички тези неща и атмосферата, която създаваха. Това именно ме бе извадило от равновесие — някакво тайнствено присъствие или влияние, и аз не знаех как да го определя, някакъв дух или нечиста сила, вещаеща ужас, терзания, злост и непримирима омраза. Не бях в състояние да се справя с всичко това.
— Днес Крайтън ще ви се стори по-тихо място — рече съдържателят, когато дойде да вземе празната чиния и да ми долее кафе. — Хората идат отдалече за пазарния ден, а днешната сутрин ще бъде съвсем обикновена.
И понеже се забави около масата, аз отново се почувствах задължен да се извиня, че през нощта го бях събудил, за да ме пусне в странноприемницата, но той само поклати глава.
— О, по-добре това, отколкото да преспите в… отколкото да прекарате нощ без удобства някъде другаде.
— За съжаление и тук не спах много добре. Цяла нощ ме измъчваха кошмари и изобщо бях неспокоен.
Съдържателят не каза нищо, затова продължих:
— Мисля, че тази сутрин имам нужда от разходка, от чист въздух. Може би ще извървя една-две мили из околностите и ще разгледам фермите на някои от посетителите на вчерашния пазар.
Всъщност имах предвид да обърна гръб на тресавищата и с уверена крачка да се отправя в обратната посока.
— Е, разходката няма да ви затрудни, тук земята е плоска като тепсия. Разбира се, може да се отдалечите и повече, ако яздите.
— Уви, през живота си не съм се качвал на кон и да си призная, нямам намерение да започна тъкмо днес.
— Мога да ви заема един хубав, стабилен велосипед — изведнъж се усмихна той.
Велосипед? Съдържателят видя, че изражението на лицето ми се промени. Като момче често стигах надалече с велосипед, а двамата със Стела понякога вземахме влака до шлюзовете, после се спускахме с велосипеди по пътеката край Темза и изминавахме много мили, за да отидем на пикник.
— Велосипедът е в задния двор на странноприемницата. Ако желаете, сър, може да го вземете!
И съдържателят излезе от трапезарията.
Мисълта да покарам час-два велосипед и вятърът да издуха от мен полепналите паяжини и застоялия въздух на изминалата нощ, да се освежа и да се възстановя, ми се стори особено привлекателна и усетих, че настроението ми се повишава. Нещо повече, заради това се отказах да избягам.
Реших също така да поговоря с господин Джеръм. Бях предвидил форма, под която да го помоля за помощ при подреждането на книжата на госпожа Драблоу — може би в кантората му имаше момче за всичко, което би свършило работа. Вече бях сигурен, че ако не съм сам и всичко става през деня, ще имам сили отново да отида в „Тресавището на змиорките“. Възнамерявах да работя извънредно методично и ефикасно и да се върна в града много преди да се стъмни. И нямаше да предприема никаква разходка из гробището.