Всичко това обаче се намираше съвсем далеч поне от съзнателните ми разсъждения за Бъдни вечер, докато стоях на прага и вдишвах чистия въздух. От близо четиринайсет години „Монашеската обител“ беше извънредно щастлив дом за двама ни с Есме, както и за четирите деца от нейния първи брак — с капитан Ейнли. В началото аз се прибирах вкъщи само в почивните дни и по празник, но от мига, в който купих къщата, животът в Лондон и службата започнаха да ми дотягат, затова с радост се оттеглих завинаги в провинцията при първата удобна възможност.
И тъкмо в този щастлив дом моето семейство отново се събра, за да отпразнуваме Коледа. След миг щях да отворя вратата и да чуя техните гласове откъм гостната, стига жена ми да не побързаше да ме извика веднага от страх, че мога да изстина. Вярно, най-после времето стана ясно и много студено. Небето беше надупчено от звезди, а около луната имаше мразовит ореол. Влагата и мъглите от изминалата седмица се изплъзнаха като среднощни крадци, а каменните стени на къщата и пътечките наоколо сякаш излъчваха слабо сияние, докато дъхът ми се превръщаше в пара.
Горе, в таванската спалня, тримата синове на Изобел — внучетата на Есме — спяха, вързали коледни чорапи към стълбовете на креватите си. На сутринта те нямаше да видят очаквания сняг, но коледният ден поне щеше да бъде ясен и слънчев.
Тази вечер във въздуха имаше нещо — предполагам нещо, впечатлило ме в детството ми, към което се добави заразителната възбуда на момчетата, така че аз се вълнувах, независимо от годините си. Естествено нямах никаква представа, че душевният ми покой скоро щеше да бъде нарушен и ще се събудят спомени, които смятах мъртви завинаги. В онзи миг би ми се сторило невъзможно отново да възобновя близкото си познанство — макар и като поток от ярки картини в паметта ми и като сънища — със смъртния страх и с ужаса, угнетяващ духа.
Хвърлих последен поглед към мразовития мрак, въздъхнах с доволство, подвикнах на кучетата и влязох вкъщи, като не очаквах нищо повече от лула тютюн и чаша хубаво малцово уиски край пращящия огън сред щастливите си близки. Когато минах през антрето и влязох в гостната, усетих прилив на добронамереност, нещо, което често изпитвах, откакто живеех в „Монашеската обител“ — усещане, преминаващо по естествен път в чувство на искрена благодарност. И наистина, аз благодарих в сърцето си, когато видях моето семейство, наобиколило огромния огън, който в онзи миг Оливър стъкна до заплашителна височина и пламъците лумнаха около дебелия клон от старата ябълка, която отсякохме миналата година. Оливър е най-големият син на Есме и тогава много приличаше — а и сега прилича — на сестра си Изобел, която седеше до съпруга си, брадатия Обри Пиърс, както и на Уил, следващия след него брат. И тримата имат приятни, обикновени и открити английски лица, склонни към напълняване, а косите, веждите и миглите им са светлокестеняви — цветът на майчината им коса, преди да се прошари.
По онова време Изобел, само на двайсет и четири години, вече имаше три дечица и явно не възнамеряваше да спира дотук. Закръглена и спокойна като матрона, тя беше склонна да се държи майчински и покровителствено не само с децата, но и със съпруга си и братята си. Изобел проявяваше голямо благоразумие и отговорност като дъщеря, беше мила и обаятелна и, изглежда, спокойният и разсъдлив Обри Пиърс й подхождаше напълно. И все пак понякога улавях как Есме я поглежда замислено. Неведнъж тя споделяше, макар и тихичко и само с мене, силното си желание Изобел да не е чак толкова уравновесена, да бъде малко по-непосредствена и дори лекомислена.
Да си призная честно, на мен това не ми се искаше. Не ми се искаше нещо да разваля гладката повърхност на спокойното море.
Оливър Ейнли, по онова време деветнайсетгодишен, и брат му Уил, само година и два месеца по-малък от него, по природа също бяха сериозни и трезви младежи, но сега настроението им беше приповдигнато, веселяха се като палави кутрета и всъщност ми се струваше, че Оливър проявява твърде малко признаци на зрялост за студент, който вече учи в Кеймбридж и възнамерява, ако последва съвета ми, да се насочи към адвокатската професия. Уил лежеше по корем пред камината с осветено от пламъците лице, подпрял брадичка на ръцете си. Оливър седеше наблизо и от време на време се мяркаха дългите им крака — двамата се бутаха и ритаха, избухваше кикот — все едно че отново бяха десетинагодишни хлапаци.