Забележително е до каква степен доброто физическо състояние повдигна духа ми и когато излязох навън, на пазарния площад, отново почувствах, че съм си същият: нормален, спокоен и приветлив, а от време на време усещах как душата ми ликува, предвкусвайки удоволствието от разходката с велосипеда.
Открих кантората на „Хорейшо Джеръм, посредник на недвижими имоти“. Представляваше две стаички с ниски тавани над житарски магазин, в тясна уличка до пазара. Очаквах да има помощник, който да ме посрещне, но нямаше. След като се повъртях из малката, занемарена чакалня, аз почуках на единствената друга врата, която беше затворена. Отначало не последва нищо, но скоро изскърца изместен стол, чуха се бързи стъпки и господин Джеръм се показа на прага.
Веднага си пролича, че никак не се зарадва, като ме видя. Лицето му придоби скованото, помръкнало изражение от предния ден и той дори се поколеба, преди накрая да ме покани в кабинета си. Сегиз-тогиз ме поглеждаше изпитателно, после бързо отместваше погледа си към някаква точка зад гърба ми. Стоях и чаках да ме попита докъде съм стигнал в „Тресавището на змиорките“. Но той мълчеше и аз взех да излагам предложението си.
— Знаете, че нямах представа, както може би нямате и вие, за обема на книжата, принадлежали на госпожа Драблоу. Купища хартия, в по голямата си част положително ненужни, но ще трябва да ги прегледам лист по лист. Ясно е, че ако не възнамерявам да се преселя в Крайтън Гифорд за известно време, ще се наложи да си намеря помощник.
Върху лицето на господин Джеръм се изписа неудържим страх. Той отмести стола си назад, за да се отдръпне още по-далече от мене, макар че седеше зад своето разнебитено писалище, и аз си помислих, че ако можеше да мине през стената и да излезе на улицата, сигурно щеше да го стори.
— За съжаление не мога да ви предложа помощта си, господин Кипс. Не, не мога.
— Не мислех, че лично вие трябва да направите нещо — взех да го успокоявам аз. — Имах предвид някой ваш млад служител, ако е възможно.
— Нямам помощници. Работя сам. Няма как да ви услужа.
— Тогава ме насочете към някой друг. Положително в града ще се намери средно интелигентен млад човек, който не би възразил да спечели няколко лири за тази работа.
Забелязах, че господин Джеръм не можеше да намери място на ръцете си, опрени върху страничните облегалки на креслото — мърдаше ги, местеше ги, стискаше ги в юмрук и после ги отпускаше.
— Съжалявам… Градчето ни е малко… Младите хора не се задържат тук… Няма подходяща работа за тях…
— Но аз предлагам подходяща, макар и временна работа.
— Няма да намерите помощник! — почти ми изкрещя той.
Тогава аз казах много спокойно и много тихо:
— Господин Джеръм, вие всъщност не смятате, че ако се потърси както трябва в града и околността, няма да се намерят хора за тази цел, че нито един млад човек, а дори и по-възрастен, не би могъл да свърши тази работа, ако е свободен. Сигурно няма да се появят много желаещи, но положително ще има поне един-двама подходящи кандидати. Но вие не смеете да ми кажете истината, а тя е, че нито една жива душа не би искала да прекара и малко време в „Тресавището на змиорките“ от страх, че слуховете за това място могат да излязат верни. От страх да не се срещнат с онова, с което аз вече се срещнах.
Настана пълно мълчание. Ръцете на господин Джеръм продължиха да се мърдат като лапите на уловено в капан животинче. По голото му, гладко чело изби пот. Накрая той се изправи, като едва не събори стола, отиде до тесния прозорец и се загледа през мръсното стъкло към отсрещните къщи и тихата уличка долу. После, все още с гръб към мене, каза:
— Нали Кекуик дойде да ви вземе?
— Да. Нямам думи да изразя благодарността си.
— Кекуик знае абсолютно всичко за „Тресавището на змиорките“.
— Да разбирам ли, че понякога е вършил услуги на госпожа Драблоу с двуколката си?
Господин Джеръм кимна.
— Тя не се срещаше с други хора. С нито… — гласът му секна.
— С нито една жива душа — апатично завърших аз мисълта му.
Когато посредникът отново заговори, гласът му прозвуча уморено и дрезгаво.
— Разправят разни истории. Бабини деветини. Какви ли не глупости.