— Напълно ви вярвам. Мястото е подходящо за раждането на блатни чудовища, подземни твари и безброй страховити създания.
— В повечето случаи това са само приказки.
— Естествено. Но невинаги.
— Видели сте жена в гробището.
— Да. После отново я видях. Тръгнах да се разходя край „Тресавището на змиорките“, след като Кекуик ме закара там вчера следобед. Жената се появи на старото гробище, където има развалини от черква или параклис.
— Едно време, доста преди построяването на къщата, на острова е имало манастир. Малка общност, откъсната от света. Запазени са свидетелства в местните архиви. Но манастирът се е обезлюдил и потънал в забвение още преди векове.
— А гробището?
— Там и по-късно са извършвани погребения. Има няколко по-нови гробове.
— На семейство Драблоу ли?
Изведнъж господин Джеръм се обърна и ме погледна. Лицето му беше придобило болезнено сив цвят, по което разбрах колко лошо му действа нашият разговор. Сигурно предпочиташе да го приключим. Трябваше да си уредя въпроса, но в този миг реших да се откажа от опитите да работя с посредника, а да се свържа по телефона с Лондон, с господин Бентли. За целта реших да се върна в странноприемницата.
— Е, не мисля да се отказвам заради един призрак, пък дори и заради няколко призрака, господин Джеръм. Изпитах неприятно чувство и да ви кажа право, ще ми олекне, когато намеря помощник, с когото да работим в къщата. Но ще свърша каквото трябва. Съмнявам се, че жената в черно изпитва неприязън лично към мене, само се чудя коя е. Или коя е била? — засмях се аз, макар че смехът ми прозвуча съвсем изкуствено в стаята. — Просто не знам за какво да я смятам!
Мъчех се да омаловажа нещо, което и двамата с посредника смятахме за извънредно сериозно. Опитвах се да пренебрегна като дреболия или дори като нещо несъществуващо онова, което дълбоко бе впечатлило и двама ни, не по-малко от всяко друго значително преживяване, защото ни отвеждаше към хоризонта, където се срещат животът и смъртта.
— Трябва да приема предизвикателството, господин Джеръм. Човек не бива да се крие от подобни явления — казах аз и веднага усетих, че ме изпълва нова увереност.
— И аз споделях същото мнение… И аз споделях същото мнение едно време — обади се посредникът и си пролича, че ме съжалява.
Но страхът му само затвърди моето решение. Господин Джеръм беше отстъпил, беше се предал… Заради какво? Заради една жена? Заради някакъв си шум? Или имаше друго, което тепърва щях да откривам? Знаех, че ако го попитам, нямаше да ми отговори, пък и не бях сигурен, че искам да бъда засипан със страшни, невероятни истории за някогашни преживявания на посредника в „Тресавището на змиорките“. Щом трябваше да узная истината, предпочитах да се осланям на доказателствата, събрани от собствените ми сетива, и на нищо друго. Може би в края на краищата беше по-добре да нямам никакъв помощник.
Взех си довиждане с господин Джеръм, като подхвърлих на тръгване, че едва ли отново ще видя непознатата жена или някои други по-особени посетители в къщата на госпожа Драблоу.
— Моля се на Бога да е така — рече посредникът и невероятно силно ми стисна ръката, когато се разделяхме. — Моля се на Бога да е така! — повтори той.
— Бъдете спокоен! — нарочно извиках аз безгрижно и весело, после тичешком слязох по стълбите и оставих господин Джеръм сам с неговите тревоги.
Завърнах се в „Гифорд Армс“, но вместо да телефонирам, съчиних писмо до господин Бентли. В него описах къщата и морето от книжа и обясних, че трябва да остана по-дълго от очакваното и че се надявам той да ме извести, ако се наложи да се прибера в Лондон и да се заема с нещо друго. Също така леко намекнах за лошата слава, която има „Тресавището на змиорките“, и споменах, че по тази причина — а може би и по причини от друго, не местно естество — въпреки че държа да си намеря помощник, може би няма да успея. Все пак подчертах, че във всеки случай ще привърша работата в рамките на една седмица и ще уредя изпращането в Лондон на всички необходими документи, които открия.
Оставих писмото на масичката в преддверието, за да го прибере по пладне пощенският служител, а после отидох да взема велосипеда на съдържателя — хубав, старомоден и удобен, с голяма кошница отпред като на велосипедите, с които разнасят поръчките от месарските магазини в Лондон. Яхнах го, завъртях педалите и се понесох надалече от площада по една от страничните улички, водещи към полето. Беше чудесен ден за разходка с велосипед, достатъчно студен, за да пламнат бузите ми от вятъра, ясен и слънчев, така че виждах надалеко през голото, равно пространство.