Възнамерявах да стигна до близкото селце, където се надявах да обядвам в местната кръчма с хляб и сирене и да пия бира, но когато наближих последните къщи на Крайтън, не устоях на извънредно силното и странно желание да спра и да отправя поглед не на запад, където сигурно щях да видя ферми, нивя и селски покриви в далечината, а на изток. На изток се простираха примамливо блещукащи сребристи тресавища и избледнялото на хоризонта небе — там, където то се сливаше с водата в устието. От тресавищата се изви ветрец с едва доловим вкус на сол. Макар че не бях наблизо, усещах тайнственото безмълвие и натрапчивата, невероятна красота отново дълбоко развълнува душата ми. Не можах да избягам от това място, трябваше отново да се завърна там — не сега, но скоро — бях станал пленник на магията, с която примамват такива картини. Моето въображение, копнежите ми, любопитството и целият ми дух се стремяха неудържимо нататък.
Дълго време не можех да откъсна очи от тресавищата и едва накрая осъзнах какво ставаше. Чувствата ми в момента бяха така променливи и нервите толкова оголени, близко до повърхността, изострени и мигновено реагиращи, че сякаш обитавах друго измерение. Сърцето ми биеше учестено, походката ми стана по-забързана, виждах всичко с по-голяма яркост, с точно определени и ясни очертания. И така възприемах света едва от вчера. Чудех се дали и аз не съм се променил съществено — така, че да си личи, та когато се върна у дома, приятелите и близките ми да го забележат. Сякаш бях остарял и като човек, изправен пред съд, наполовина се боях, наполовина се изумявах, вълнувах се, но и бях напълно лишен от собствена воля.
Сега обаче смятах да овладея това състояние на силна възбуда и да си възвърна нормалното равновесие, като предприема малка разходка, затова отново се качих на велосипеда и уверено поех в обратна посока по селския път, твърдо обърнал гръб на тресавищата.
Паяк
Завърнах се в отлично разположение на духа след четири часа, изминал трийсетина мили. През цялото време целенасочено карах из околността и гледах как последните остатъци от златната есен се сливат с началото на зимата, усещах полъха на чистия студ върху лицето си и се освободих от парализиращия страх и отвратителните кошмари, като енергично натоварих физически тялото си. Намерих селската кръчма и обядвах хляб и сирене, както си бях наумил, а после дори си позволих да дремна един час в някаква плевня.
Когато се завърнах в Крайтън Гифорд, чувствах се нов човек — бях горд, доволен и най-вече напълно готов да се срещна и да се справя и с най-лошото от къщата на госпожа Драблоу и с онова, което може би криеха злокобните тресавища. Накратко, чувствах се дързък, дързък и весел, затова, когато се спуснах покрай ъгъла, за да изляза на площада, едва не се блъснах в един голям автомобил, който се мъчеше да вземе острия завой в обратна посока. Рязко се отклоних, натиснах спирачките, успях някак да измъкна велосипеда и чак тогава забелязах, че колата принадлежи на моя спътник от влака, на мъжа, който беше купил ферми на вчерашния търг — на господин Самюъл Дейли. Той помоли шофьора да намали и се показа на прозорчето да попита как съм.
— Връщам се от чудесна разходка из околността и тази вечер ще имам вълчи апетит — весело казах аз.
Господин Дейли повдигна вежди.
— А работата ви?
— С имотите на госпожа Драблоу? О, скоро ще сложа всичко в ред, макар да си призная, не очаквах, че ще има толкова много работа.
— Бяхте ли вече в къщата?
— Разбира се.
— Хм…
Известно време се гледахме, но явно никой от двамата не желаеше да продължи темата. После аз понечих да се кача на велосипеда и подхвърлих безгрижно:
— Право да си кажа, тук ми е много приятно. Приемам цялата история като едно предизвикателство.
Господин Дейли все така бе вперил очи в мен и от неудобство аз отместих поглед с чувството на ученик, изобличен, че се хвали с измислена история. Накрая той рече:
— Господин Кипс, вие търсите игла в купа сено. Позволете да ви поканя на вечеря, след като ще имате такъв апетит. В седем часа. Съдържателят на странноприемницата ще ви покаже къде живея.
После той даде знак на шофьора, намести се удобно и повече не ме погледна, а колата потегли.
Щом се върнах в хотелчето, сериозно се заех да се подготвям за близките един-два дни, защото, макар да имаше частица истина в упрека на господин Дейли, твърдо си бях наумил да продължа със заниманията в „Тресавището на змиорките“. Затова поръчах в кухнята да напълнят кошницата с провизии, а в добавка лично направих от града допълнителни покупки: чай, кафе, захар, два самуна хляб, тенекиена кутия с бисквити, пресен тютюн за лула, кибрит и така нататък. Сдобих се и с голям фенер и гумени ботуши. Дълбоко в съзнанието ми ярко се беше отпечатал споменът за разходката ми край тресавищата сред мъглата и прииждащия прилив. Ако това отново се случеше — въпреки че горещо се молех да не става — исках да бъда колкото може по-добре подготвен, ако не психически, то поне физически.