Когато споделих със съдържателя плана си — че възнамерявам тази нощ да остана в странноприемницата, а следващите два дни да преспя в „Тресавището на змиорките“, той си замълча, но добре знаех, че си припомня същия миг като мене — как се бях появил и блъсках по вратата късно през нощта с потреса от преживяното, изписан върху лицето ми. Когато попитах дали мога да взема велосипеда, той само кимна. Казах му, че няма да освободя стаята и че в зависимост от времето, което е необходимо да подредя книжата на госпожа Драблоу, сигурно ще си замина в края на седмицата.
Оттогава насам често се чудя какво всъщност си е мислил този човек за мене и за начинанието, с което така безразсъдно се заемах, защото беше ясно, че са му известни не само разказите и слуховете за „Тресавището на змиорките“, но и истината. Допусках, че той предпочита по-скоро да си замина, но бе решил да не излага мнението си, нито да ме предупреждава или съветва. А по държанието ми този ден ясно си личеше, че не бих се вслушал в ничии възражения, че нямаше да се съобразя с предупрежденията, дори ако ги изказва вътрешният ми глас. С невероятно твърдоглавие исках да изпълня своя замисъл.
Само няколко минути след като се появих в дома му, Самюъл Дейли се увери в същото, затова ме остави да бъбря и през по-голямата част от времето не продума.
Лесно намерих къде живее земевладелецът и още с пристигането си бях впечатлен. Къщата се намираше сред внушителен, макар и неприветлив парк и ми напомни на място, което би избрала Джейн Остин за своите герои — имаше оградена с дървета дълга алея, стигаща до фасадата, украсена с колони, с лъвове и урни върху постаменти от двете страни на късо стълбище с перила, и скучни, доста безлични морави, заобиколени от ниско окастрени живи плетове. Изглеждаше претенциозно и излъчваше студенина, противно на впечатлението, оставяно от господин Дейли. Явно той бе купил имението, защото е разполагал с големи средства и в околността не е имало по-представителна къща, но впоследствие сигурно не се бе чувствал уютно там и аз се чудех колко ли от стаите стоят празни и неизползвани повечето време, защото освен малкото на брой прислужници в къщата живееха само той и съпругата му, макар че — както ме осведоми домакинът — имали и женен син с дете.
Госпожа Дейли изглеждаше кротка, свенлива и крехка жена, която сякаш се чувстваше в къщата не на място дори повече от съпруга си. Говореше малко, усмихваше се нервно и плетеше нещо много изящно на една кука с тъничък памучен конец.
Въпреки всичко двамата ме посрещнаха сърдечно, храната беше отлична — печен фазан и огромен сладкиш с меласа — при което се почувствах като у дома си.
Преди вечерята, докато се хранехме и по време на кафето, което госпожа Дейли поднесе в гостната, аз изслушах историята на Самюъл Дейли и неговото забогатяване. Домакинът не се хвалеше, а по-скоро даваше израз на препълващата го радост, че предприемчивостта му се е увенчала с успех. Той изброи акрите и имотите, които притежаваше, хората на служба при него или взели земя под аренда, разказа бъдещите си планове, които — доколкото можех да съдя — се заключаваха в това да се превърне в най-големия земевладелец в околността. Разказа и за сина си, както и за малкия си внук, заради които градеше своята империя. Помислих си, че сигурно е обект на завист и омраза, особено от страна на онези, които му съперничеха в закупуването на земя и сгради. Но нямаше как човек да не го харесва — беше открит, говореше направо и никак не се срамуваше от амбициите си. Изглеждаше проницателен, но и простодушен, сигурно добре се пазареше, но явно беше и докрай честен. С напредването на вечерта установих, че разговаряме с все по-голяма топлота и аз все повече му се доверявам, споделяйки с него собствените си — уви! — нищожни амбиции, стига господин Бентли да ми дадеше тази възможност, разказвам му за Стела и за бъдещите си намерения.