Едва когато плахата госпожа Дейли се оттегли, а ние се преместихме в библиотеката с гарафа хубав портвайн и друга — с уиски — на масичката помежду ни, стана дума за причината, довела ме в техния край.
Господин Дейли щедро ми сипа вино, подаде ми чашата и рече:
— Ще сглупиш, ако не се откажеш от тази работа.
Спокойно отпих една-две глътки, но не отговорих, понеже внезапно поставената без заобикалки тема събуди дълбоко скрития в сърцето ми страх, който веднага потиснах.
— Нима смяташ, че не бива да довърша онова, за което съм дошъл, че трябва да си подвия опашката и да избягам?
— Чуй, Артър. — Той бе започнал да ми говори доброжелателно на име, но не ме подкани да сторя същото. — Няма да те занимавам с женски приказки — ако се поинтересуваш, ще узнаеш безброй истории. А може би вече ги знаеш.
— Не — казах аз. — Чух само намеци и видях господин Джеръм да пребледнява.
— Но въпреки това отиде в къщата?
— Отидох и преживях нещо, което не бих желал да преживея повторно, и си признавам, че не съм в състояние да си го обясня.
След което му разправих от игла до конец историята за жената с изпитото лице, появила се на погребението и на изоставеното гробище, за разходката си в мъглата край тресавищата и за ужасните звуци, които чух. Самюъл Дейли седеше безучастно с чаша в ръка и ме изслуша, без да ме прекъсне, докато не му разказах всичко.
— Струва ми се, господин Дейли — рекох накрая аз, — че съм видял призрака, който обитава „Тресавището на змиорките“ и старото гробище — жена в черно с изпито лице. Ни най-малко не се съмнявам, че това е явлението, наричано от хората „призрак“, че непознатата не е истинско, живо и дишащо човешко същество. Вярно, че тя не ми напакости. Нито ме заговори, нито се приближи. Не ми се понрави външният й вид, а още по-малко — загадъчната сила, която тя сякаш изпращаше към мене, но успях да си внуша, че единственото, с което може да ми навреди тази сила, е да ме изплаши. Ако при следващото си посещение отново я видя, ще бъда подготвен.
— А кончето и двуколката?
На този въпрос не отговорих, тъй като домакинът имаше право — да, това беше много по-ужасно, защото не го видях, а само го чух, и защото бях сигурен, че писъкът на детето ще кънти в ушите ми до края на моя живот.
Поклатих глава.
— Не, въпреки това няма да избягам.
Седнал край камината в дома на Самюъл Дейли, аз се чувствах изпълнен с решителност, храброст и твърдост, а също — и Дейли го забеляза — бях обзет от гордост. Мислех си, че така тръгва воинът на битка, така се подготвя, за да се бори с великани.
— Не бива да ходиш там.
— Да, но все пак ще отида.
— Не бива да си сам.
— Не можах да намеря човек да ме придружи.
— Естествено. Няма и да намериш.
— Божичко, та нали госпожа Драблоу е живяла там сама в продължение на… колко? На шейсет и няколко години, когато е била вече на преклонна възраст. Сигурно е постигнала разбирателство с призраците в околността.
— Хм. Може и така да е. Хайде — изправи се той. — Бънс ще те откара до странноприемницата.
— Не. Предпочитам да се прибера пеша. Започна да ме влече чистият въздух.
Всъщност не бях дошъл пеша, но като съзрях внушителната къща, скрих велосипеда в една канавка оттатък портата, защото ми се стори, че алеята за коли не подхожда на велосипедисти.
Благодарих на домакина за гостоприемството и докато се обличах, усетих, че той размишлява върху нещо, а в последния миг се обади:
— Още ли не си се отказал?
— Още.
— Тогава вземи поне куче.
— Нямам куче — засмях се аз.
— Ние имаме.
И Самюъл Дейли мина покрай мене, излезе навън, спусна се по стълбите и изчезна в тъмнината, запътил се към онази страна от къщата, където сигурно имаше стопански постройки. Чаках развеселен и доста поласкан от безпокойството му за мене, донякъде заинтригуван от мисълта с какво ли би се противопоставило едно куче на някакво призрачно присъствие, но не приех неохотно предложението на господин Дейли. Обичах кучетата и щях да се радвам на другар, на топлокръвно създание, което диша в студената и пуста стара къща.
След малко се чу топуркане и дращене на лапи, последвани от премерената крачка на господин Дейли.
— Вземи кучето и го доведи обратно, когато свършиш.
— А дали ще дойде с непознат човек?