Работих прилежно и съсредоточено, позволих си физическо натоварване на чист въздух. За около половин час, след като се оттеглих в спалнята, почетох „Сърцето на Мидлотиан“, а кучето се беше разположило на килимчето до леглото. Мисля, че само няколко минути след като угасих лампата, заспах, и то дълбоко, понеже когато се събудих — или бях събуден — съвсем внезапно, за миг се почувствах някак зашеметен, изгубил представа къде и с каква цел се намирам. Стори ми се, че е пълен мрак, но щом очите ми свикнаха с тъмното, забелязах, че в стаята влиза лунна светлина, понеже не бях спуснал тежките, плътни завеси, а и прозорецът бе леко открехнат. Бродираната кувертюра, тъмното дърво на гардероба, скрина и рамката на огледалото бяха облени от студена, но красива светлина и аз реших да стана, за да погледна през прозореца как изглеждат тресавищата и устието.
Отначало всичко ми се стори притихнало и безмълвно, затова се почудих защо съм се събудил. После сърцето ми подскочи, понеже зърнах Паяк, застанал до вратата. Целият настръхнал, с наострени уши, щръкнала опашка и изпънат като струна, той сякаш се готвеше за скок. А дълбоко от гърлото му се изтръгваше глухо, тихо ръмжене. Седнал в леглото, аз се вцепених и не можех да помръдна. Съзнанието ми възприемаше само кучето и тръпките, които ме полазиха, защото тишината вече беше друга, злокобна и заплашителна. И в този миг някъде далече в къщата, но не много далече от стаята, в която се намирах, се чу шум. Слаб шум, така че колкото и да се напрягах, не можех да установя на какво се дължи. Представляваше прекъсвано на равни интервали потропване или почукване. Само толкова. Нямаше стъпки, подът не изскърца, нищо не раздвижи въздуха, вятърът не стенеше в комините. Чуваше се само приглушен шум, който не спираше, а кучето продължаваше да стои настръхнало до вратата и току душеше процепа в края й или отстъпваше крачка назад, вдигнало глава и като мене слушаше ли, слушаше, като от време на време отново ръмжеше.
Накрая — предполагам, понеже нищо друго не се случи, а и можех да тръгна заедно с Паяк, успях да стана от леглото, макар че краката ми се подкосяваха и ме мъчеше неприятното усещане, че сърцето ми бие лудо. Необходимо ми беше обаче известно време, докато събера достатъчно смелост, за да отворя вратата на спалнята и да изляза в неосветения коридор. Щом го сторих, Паяк се втурна напред и чух как тича и души около всяка затворена врата, като сподавя воя и ръмженето си.
След малко отново чух странния шум. Изглежда, идваше някъде отляво, от края на коридора, но все още не можех да определя характера му. Напрегнал слух и затаил дъх, много предпазливо направих няколко крачки в тази посока. Паяк вървеше пред мене. Коридорът водеше към останалите три спални, разположени от двете му страни. Събрах сили, пътьом отварях вратите им една по една и надничах вътре. Нямаше нищо освен тежки стари мебели и празни легла, а в стаите в задната част на къщата проникваха лунните лъчи. На долния етаж цареше тишина — пълна, обгръщаща всичко тишина, която сякаш можеше да се докосне, а тежкият мрак беше плътен като кадифе. Паяк ме беше изпреварил и когато взе да души, замръзна на място, а ръмженето му се засили. Улових каишката и погалих късата, твърда козина на кучето — не толкова заради него, колкото да успокоя себе си. Усетих колко е напрегнато тялото му — също като моето.
Стояхме пред вратата без ключалка, която не успях да отворя при първото си посещение в „Тресавището на змиорките“. Не можех да си представя какво се крие вътре по шума, който се чуваше. Защото той идваше именно от тази стая и без да е особено висок, явно от него ме разделяше само преградата на вратата. Сякаш вътре нещо тихо и ритмично тупкаше по пода — някакъв познат звук, който обаче не можех да определя. Струваше ми се, че принадлежи на моето минало, че събужда скрити дълбоко в душата ми стари, забравени спомени. Звук, който, чут където и да е другаде, би всявал не страх, а — колкото и да е странно — успокоение и усещане за добронамереност.
Но Паяк, който беше пред мене, започна да скимти пронизително, жалостиво и уплашено, да се дърпа от вратата и да се гуши в краката ми. Устата ми пресъхна, на гърлото ми заседна буца и аз се разтреперих. В стаята се намираше нещо, до което нямаше как да стигна, пък и не бих се осмелил да го сторя, дори да можех. Казвах си, че вътре шумоли плъх или птица, паднала през комина, която не може да излезе. Но звукът не беше издаван от уплашена животинка. Трак-трак, после тишина. После отново трак-трак — и тишина. Трак-трак. Трак-трак. Трак-трак.