Тогава някъде от стенещия мрак до ушите ми достигна вик, пренесе ме в настоящето и сложи край на моя покой.
Напрегнах слух. Нищо. Чуваше се само вятърът, подобен на писъка на банши, който тропаше по прозорците и стъклата звънтяха в старите разхлабени рамки. После — да, после отново прозвуча вик, познатият вик на отчаяние и страх, вик за помощ от дете, попаднало сред тресавищата.
Не беше дете, знаех това. Как можеше да е дете? И все пак, нима щях да лежа, без да обръщам внимание на такива викове, дори ако крещеше призракът на отдавна умряло човешко същество?
„Почивай в мир!“ — помислих си аз, но клетникът не можеше да намери покой.
След известно време станах, наканих се да сляза в кухнята, да си направя чай, да стъкна огъня, да седна пред камината, като се помъча да заглуша в съзнанието си гласа от тресавищата, за който не можех да сторя нищо, за който никой не бе смогнал да стори нищо в продължение на… на колко ли много години?
Когато излязох на площадката, Паяк веднага тръгна подире ми и едновременно се случиха две неща: имах чувството, че в същия миг някой мина покрай мене, слизайки по стълбите на път за една от стаите, и точно тогава къщата бе връхлетяна от такъв порив на вятъра, че сякаш се разклати из основи от силата му и всички лампи угаснаха. Не си бях направил труда да взема фенера от масата до леглото и сега стоях в плътната тъмнина, за миг изгубил представа къде се намирам.
И кой беше минал покрай мене, кой беше влязъл в къщата? Не видях никого, не усетих нищо. Нищо не помръдна, не ме докосна чужда дреха, въздухът не се раздвижи, не чух дори стъпки. При все това бях абсолютно сигурен, че някой мина наблизо и тръгна по коридора. По късия, тесен коридор, водещ към детската стая, чиято врата отначало бе здраво залостена, а после неизвестно защо се отвори.
За миг взех да си внушавам, че в къщата наистина има някой, че в нея живее човешко същество, което се крие в загадъчната детска стая и излиза нощем да си вземе храна и вода и да глътне чист въздух. Може би беше жената в черно? Дали госпожа Драблоу не беше приютила някоя своя остаряла сестра, отшелничка или храненица, дали след смъртта й не бе останала нейна полудяла приятелка, за чието съществуване никой не знаеше? Из съзнанието ми се въртяха всякакви безумни, несвързани фантазии, докато отчаяно се мъчех да намеря разумно обяснение за чуждото присъствие, което бях усетил. Скоро обаче ги отхвърлих. В „Тресавището на змиорките“ просто не живееше никой освен мен и кучето на Самюъл Дейли. Който и да беше това, когото и да бях видял и чул да се люлее на стола, който и да беше минал покрай мене сега, който и да беше отворил залостената врата, не беше „истински“. Не, не беше. Но какво значеше нещо да не е „истинско“? В този миг започнах да се съмнявам в собственото си съществуване.
На първо време имах нужда от светлина, затова пипнешком стигнах до леглото си, пресегнах се и най-после напипах фенера. Отстъпих крачка назад, спънах се в кучето, което ми ходеше по петите, и изпуснах фенера. Той с трясък изтрополи на пода и спря някъде край прозореца. Чу се лекото хрущене на трошащо се стъкло. Изругах, но успях на четири крака да стигна до него и да натисна копчето. Фенерът не светна. Беше се счупил.
Малко оставаше да избухна в плач, обзет от отчаяние и страх, от объркване и напрежение, както ми се случваше още в детските години. Но вместо да заплача, аз започнах да удрям с юмруци по дъските на пода в пристъп на силен гняв, докато не усетих как кръвта тупти в дланите ми.
Дойдох на себе си благодарение на Паяк, който взе да закача с лапи рамото ми, а после близна протегнатата ми ръка. Седнах на пода и притиснах топлото телце на кучето, зарадван на присъствието му и засрамен от себе си, но вече по-спокоен и отпуснат, докато вятърът ечеше и ревеше навън, а поривите му отново и отново донасяха до ушите ми ужасния детски писък.