Нямаше да заспя повторно, в това бях сигурен, но пък и не смеех да сляза по стълбите в пълната тъмнина, заобиколен от воя на бурята, с тревожното чувство, че не съм сам в къщата. Фенерът беше счупен. Трябваше да намеря свещ, да си осигуря светлина, дори слаба и мъждукаща, за да се съвзема. Някъде бях видял свещ. Да, на масата до креватчето в детската стая.
Дълго време не можах да събера достатъчно кураж и да мина пипнешком по коридора до тази стая, която — вече съзнавах — по някакъв начин, представляваше фокусът и източникът на всички странни събития в къщата. Не бях в състояние да възприемам каквото и да е, освен собствените си страхове, неспособен бях да мисля решително и свързано, за нищо на света не можех да помръдна. Постепенно обаче открих за себе си истината в аксиомата, че не е по възможностите на човек да остане безкрайно дълго обзет от голяма уплаха. Това чувство или се засилва дотам, че при струпването на все по-ужасни събития и страхове човек престава да се владее, побягва или полудява, или пък постепенно възбудата намалява и уплашеният донякъде поема нещата в свои ръце.
Вятърът все така виеше из тресавищата и връхлиташе къщата, но това в крайна сметка беше природно явление, познато и поносимо, понеже не можеше да ми напакости. Тъмнината оставаше непрогледна и така щеше да бъде още няколко часа, но в обичайния мрак няма нищо, което да накара човек да се бои от извилия се буен вятър. Не се случи нищо друго. Чувството за чуждо присъствие изчезна, отслабналите викове на детето накрая заглъхнаха, а от детската стая в края на коридора не се чуваше звук нито от люлеещ се стол, нито от друго движение. Докато седях на пода, прегърнал кучето, аз бях отправил молитви дано онова нещо, което бе нарушило покоя ми и се намираше в къщата, да я напусне или поне аз да дойда на себе си дотолкова, та да застана до него и да го надвия.
Сега, като се изправих неуверено, защото цялото ми тяло се беше схванало и ме болеше от голямото напрежение, най-после усетих, че съм в състояние да се движа и изпитах облекчение, защото, доколкото можех да съдя, поне в момента не ми предстоеше нищо по-неприятно от необходимостта слепешката да стигна до детската стая, за да взема светилника.
Пътешествието, което предприех много бавно и с нарастващ трепет, успя, защото се добрах до креватчето, взех свещника, здраво го стиснах и пипнешком, покрай стените и мебелите, се отправих назад към вратата. Както споменах, въпреки воя на вятъра и пълния мрак тази нощ нямаше повече странни и ужасни събития и в известен смисъл това отговаряше на истината, защото в детската стая бе пусто и тихо, люлеещият се стол не помръдваше и според мене всичко си беше както преди. По онова време не знаех към какво мога да отнеса чувствата, които ме обзеха с влизането в стаята. Не изпитах страх, нито ужас, а безутешна тъга и покруса, мисъл за тежка загуба и осиротяване, безпокойство, смесено с пълно отчаяние. Родителите ми бяха живи, имах брат и много приятели, а и годеница — Стела. Все още бях млад. Вън от неизбежната кончина, сполетяла моите възрастни лели, чичовци, баби и дядовци, поне засега не бях преживявал смъртта на близък човек, не бях страдал от такава мъка и скръб. Но там, в детската стая на „Тресавището на змиорките“, аз преживях чувствата, които съпътстват смъртта на особено скъпо човешко същество, свързано възможно най-близко с душата на опечаления. Чувствах се почти сломен, но също така объркан и озадачен и не можех по никой начин да си обясня защо попаднах в клопката на такова терзание и злощастие. Сякаш в стаята се превръщах в друг човек или поне ме разтърсваха чужди чувства.
Това бе не по-малко странно усещане, отколкото по-явните, видени и чути неща, които се случиха през последните няколко дни.
Когато излязох от стаята, затворих вратата след себе си и останах в коридора, обзелите ме допреди малко чувства се свлякоха от мен като дреха, наметната за кратко върху раменете ми. Върнах се в собствената си кожа, изпитвах своите чувства, отново си бях аз.
С несигурна крачка се прибрах в спалнята, напипах кибрита в джоба на палтото си — бях го прибрал заедно с лулата и тютюна — и най-после запалих светилника. Когато хванах металната паничка, ръката ми се разтрепери, така че жълтото пламъче се люшна несигурно, хвърляйки причудливи сенки върху стените и вратата, пода и тавана, огледалото и кувертюрата. Но все пак си отдъхнах с облекчение и след малко, когато се успокоих, свещта пламна ярко и уверено.
Погледнах циферблата на часовника си. Беше едва три часът и аз се надявах, че свещта ще гори поне до сутринта, но при това лошо време в края на годината сигурно щеше да се разсъмне по-късно.