Седнах в леглото, загърнах се в балтона и четох Уолтър Скот, доколкото се виждаше на оскъдната светлина. Не зная дали свещта угасна, преди първият сив зрак да се прокрадне в стаята, защото в крайна сметка неволно заспах. Когато се събудих, видях водниста, безцветна зора. Нямах настроение и бях кисел. Восъкът от свещта, изгоряла докрай, беше покапал по свещника и оставил само черно петно в средата, а книгата ми лежеше на пода.
Отново се бях събудил от шум. Паяк дращеше и скимтеше край вратата и аз се сетих, че от много часове клетото животно стои затворено. Станах, надве-натри се облякох, слязох и отключих входната врата. Небето сякаш беше отекло, натежало от дъждовни облаци, всичко изглеждаше мрачно, лишено от багри, а в устието се виждаше придошлата вода. Но вятърът беше стихнал, дишаше се по-леко и ми се стори, че е захладяло.
Кучето веднага изтопурка по чакъла откъм острата трева — бързаше да се облекчи, а аз стоях и се прозявах, опитвах се да се ободря и да се стопля, като тропах с крака и се удрях по гърдите с юмруци. Реших да си облека балтона, да си обуя ботушите и да отида на кратка разходка през полето, за да проветря главата си. Но тъкмо се обръщах и се канех да вляза в къщата, когато някъде далече откъм тресавищата чух кристално ясен и чист звук. Някой свиркаше, както се свирка на куче.
Паяк застина за миг, а после, преди да му попреча, преди напълно да схвана какво става, кучето се стрелна сякаш подир заек, притиснало до земята тяло, бързо се отдалечи от къщата и от безопасността на тревата и се понесе към блатистите тресавища. Стоях изумен и слисан, не можех да помръдна, само гледах как дребното телце на Паяк се смалява в безкрайното открито пространство. Не забелязах там да има човек, но наистина чух изсвирване, а не игра на вятъра. И въпреки това мога да се закълна, че не изсвири човешка уста. После, още докато гледах, видях, че кучето се спъна, забави бяг и накрая спря. Ужасен осъзнах, че затъва в тинята и се мъчи да се удържи на повърхността, но тресавището го дърпа надолу. Затичах се, както не бях тичал през целия си живот, забравил за собствената си безопасност, изгубил надежда да помогна на храброто и умно малко създание, което ми носеше такава утеха и разведряваше мрачната обстановка.
Отначало усещах твърда земя под краката си и макар че пътеката беше кална, напредвах доста бързо. Студеният вятър, духащ откъм устието, болезнено щипеше лицето ми, очите ми смъдяха и сълзяха, та се наложи да ги избърша, за да виждам къде тичам. Сега Паяк шумно лаеше. Явно се страхуваше, но не беше изчезнал. Подвикнах му, за да го окуража. След малко и аз започнах да усещам как лепкавата почва под краката ми става несигурна и мочурлива. По едно време десният ми крак попадна в пълна с вода дупка. Измъчих се, докато го измъкна. Наоколо бе придошла мътна вода, приливът заливаше устието и проникваше чак в тресавищата и вече не вървях, а по-скоро газех. Накрая, почти останал без дъх и пристъпващ с усилие, аз се добрах до кучето. То едва се крепеше на повърхността, краката и половината му телце бяха хлътнали в тинестия водовъртеж. Само заострената му глава оставаше отгоре, докато се бореше и непрекъснато лаеше. На два-три пъти се опитах да прекрача до него, но бързо се отдръпвах назад от страх, че и аз можех да потъна. За съжаление не бях взел пръчка, която да подам на кучето, или кука, с която да закача нашийника му. За миг ме обзе пълно отчаяние — бях сам сред безкрайните тресавища, под гонещите се по небето буреносни облаци, от всички страни ме заобикаляше вода, а всяващата страх къща беше върху единствената суша в радиус от десет мили.
Но понеже съзнавах, че ако се поддам на паниката, положително ще загина, трескаво взех да търся изход и накрая много предпазливо се проснах в цял ръст в тинята, като гледах краката ми да не се изплъзнат от малкото островче твърда почва, почти останах без дъх, протягайки ръце инч след инч, и тъкмо когато кучето щеше да потъне изцяло, с рязко движение успях да го сграбча за врата. Напрегнал се докрай, взех да го тегля и дърпам с неподозирана сила, породена от ужаса и отчаянието ми. След мъчително дълго време, през което и аз, и Паяк се борехме за живота си сред коварните плаващи пясъци, които се опитваха да погълнат и двама ни, и аз усещах, че мократа козина на кучето почти се изплъзва от ръцете ми, разбрах, че ще удържа положението и ще изляза победител. Напрегнах се като струна, за да се измъкна на по-твърда земя, в същия миг тялото на кучето изведнъж се отскубна от тинята, опасната схватка приключи и аз паднах назад, здраво стиснал Паяк. И двамата бяхме мокри до кости. Гърдите ме боляха, дробовете ми сякаш щяха да се пръснат, чувствах ръцете си като измъкнати от раменните стави, което всъщност почти бе станало.