— Ето го. Ще се оправи.
Погледнах накъдето сочеше Дейли и видях, че кучето е на килимчето между двама ни. Като чу името си, Паяк завъртя опашка, но иначе лежеше отпуснат и изтощен, както се чувствах и аз. Тинята по козината му съхнеше на бучки и вадички, а краката му бяха целите в кал.
— Като се съвземеш още малко, ще си събереш багажа и ще си тръгнем — рече Дейли.
— Ще си тръгнем ли?
— Ами да. Дойдох да видя как се чувстваш на това забравено и от Бога място. Видях. Най-добре ще е да те заведа у дома, докато се оправиш.
Известно време не отговорих, само се отпуснах и последователно прехвърлих през ума си събитията от снощи и от сутринта, а стигнах и по-далече — до първото ми посещение в къщата. Съзнавах, че тук витае призракът на жената в черно, а може би и на друг обитател на „Тресавището на змиорките“. Давах си сметка, че звуците от тресавището са издавани от призраци. Но макар тези явления да бяха ужасни и необясними, реших, че ако се наложи, отново ще се срещна с тях, най-малкото защото все по-силно и по-силно желаех да узная чий дух не може да намери покой и тревожи живите, и най-вече — защо, защо ги тревожи. Успеех ли да науча истината, може би щях да сложа край на тази история веднъж завинаги.
Това, което обаче не ми понасяше, беше атмосферата около тези събития, чувството за стаена омраза и злост, за нечия беда, за страшна скръб и печал. Тъкмо това нахлуваше в собствената ми душа и я обсебваше дотам, че ставаше нетърпимо. Благодарих на господин Дейли и казах, че с удоволствие ще му гостувам поне малко, докато дойда на себе си. Но не бях спокоен. Не ми се искаше тайната да остане неразгадана, пък и същевременно съзнавах, че все някога трябва да се довърши работата по преглеждането и отделянето на необходимите документи от книжата на госпожа Драблоу. И точно това казах на Самюъл Дейли.
— А откри ли нещо дотук, господин Кипс? Карта на заровено съкровище например?
— Не. Има купища ненужни неща, главно боклуци, събирани години, между които не се намира почти нищо интересно, а за нещо ценно и дума не може да става. Дълбоко се съмнявам, че изобщо ще имам някакъв успех. Но работата трябва да се свърши, поели сме това задължение.
Станах и се разходих из стаята — проверявах дали краката ме държат и установих, че съм горе-долу устойчив.
— С готовност ще си призная, че в момента доста охотно ще оставя всичко. Има само едно-две неща, които бих искал отново да прегледам, и то от любопитство. Намерих пакет стари писма с прикрепени към тях документи. Късно снощи ги четох и смятам да ги взема със себе си — казах аз.
После, докато господин Дейли обикаляше из долния етаж, спускаше щорите и проверяваше дали навсякъде огънят в камините е угасен, аз най-напред отидох в стаята, където работех, и взех пакета писма, а след това тръгнах към спалнята да си събера багажа, който беше малко. Вече не изпитвах никакъв страх, защото поне засега напусках „Тресавището на змиорките“, а и присъствието на едрия господин Самюъл Дейли ми вдъхваше увереност. Не знаех дали ще се завърна, но ако го сторех, положително нямаше да дойда сам. Чувствах се напълно спокоен и когато стигнах до края на стълбището и се обърнах да вляза в малката спалня, струваше ми се, че снощните събития са станали в далечното минало и могат да ми навредят колкото някой изключително неприятен кошмар.
Бързо стегнах пътната си чанта, затворих прозореца и спуснах щорите. На пода се въргаляха парчета от счупения фенер и аз ги сритах към ъгъла на стаята. Не се чуваше шум, още от зори вятърът започна да стихва, макар че затворех ли очи, отново чувах как стене, вие, удря и блъска из старата къща. И все пак колкото и да ме беше изнервило това, бях в състояние съвършено точно да отделя случайните явления — бурята, трополенето, скърцането и тъмнината — от призрачните явления и атмосферата, която ги забулваше. Времето можеше да се промени, вятърът да спре, слънцето да изгрее, в „Тресавището на змиорките“ да цари тишина и спокойствие, но от това къщата нямаше да всява по-малко страх. Обитаващите я призраци и ужасните чувства, които ги обладаваха, все така щяха да плашат и тревожат всеки, дошъл наблизо. Бях сигурен в това.
Приключих с багажа и излязох от стаята. Когато стигнах до площадката, не се удържах и малко страхливо хвърлих поглед към коридора, водещ до детската стая.
Видях, че вратата е отворена. Застинах на място. Усещах безпокойството, скрито току под повърхността, да напира и сърцето ми лудо затуптя. На долния етаж се чуваха стъпките на господин Дейли и топуркането на кучето, което вървеше подире му. Окуражен от тяхното присъствие, събрах смелост и предпазливо тръгнах към полуотворената врата. Стигнах до нея, но изпитах колебание. Жената беше влизала в стаята. Бях я видял. Която и да беше тя, детската стая съсредоточаваше нейните стремежи, привличаше вниманието й или олицетворяваше скръбта й — и аз не знаех точно за какво става дума. Там беше леговището на призрака.