Сега отвътре не се чуваше нито звук. Люлеещият се стол не помръдваше. Бавно-бавно се заех да отворя по-широко вратата, малко по малко я побутвах и пристъпих няколко крачки да огледам цялата стая.
Цареше безредие, каквото може да има само след нападението на безобразни или умопобъркани крадци — пълна разруха. Креватчето вече не беше старателно оправено. Завивките и постелките бяха измъкнати и събрани на топка или захвърлени на пода. Гардеробът зееше отворен, чекмеджетата на малкия скрин бяха издърпани и от тях висяха дрехи като черва от изкормено тяло. Оловните войничета лежаха повалени като кегли, дървените животни от сандъчето бяха разхвърляни по лавицата, книгите се въргаляха отворени, с откъснати корици, мозайките и игрите бяха струпани накуп посред стаята. Видях, че плюшените играчки са разпорени, с раздрани дрехи, а тенекиеният Самбо е смачкан като с тежък чук. Нощната масичка и малкият шкаф бяха прекатурени, а столът люлка, преместен в средата, изправил високия си гръб, приличаше на граблива птица, която дебне сред разрухата.
Отидох до прозореца да проверя дали варварите не са се вмъкнали през него. Ръждясалите резета и прътовете си бяха на мястото. Никой не беше влизал оттам.
Качих се криво-ляво в двуколката на господин Дейли и понеже се спънах, той се пресегна да ме подкрепи, докато се съвзема. Забелязах, че изпитателно се взира в пребледнялото ми лице, издаващо, че съм преживял нов потрес. Но не каза нито дума, само покри краката ми с тежко одеяло, сложи Паяк върху скута ми, за да се топлим и успокояваме взаимно, и после изцъка на кончето, за да потегли.
Минахме по чакъла, прекосихме острата трева, стигнахме до „Деветте живота“ и потеглихме по насипа. Отливът напредваше, небето изглеждаше едноцветно, бисерносиво, въздухът беше влажен и студен като след буря, но нямаше вятър. Тресавищата ни заобикаляха — мътни, мрачни, с воал от мъгла, а пред нас се простираше равното поле, усойно и унило, без багри, без стрък зеленина или възвишения. Кончето тичаше кротко и уверено, а господин Дейли си тананикаше нещо тихо, което сякаш нямаше мелодия. Седях в унес, целият изтръпнал, и не усещах почти нищо освен друсането на двуколката и мокрия въздух.
Но когато стигнахме пътя през полето и тресавищата с устието останаха далече назад, все пак погледнах през рамо. Металносивата неприветлива къща, наречена „Тресавището на змиорките“, се извисяваше като канара. Щорите на прозорците бяха спуснати, не се виждаше никакъв силует или сянка, нямаше и следа от жив човек или от безплътен дух. Помислих си, че никой не наблюдава как си тръгваме. После копитата на кончето зачаткаха по настилката на тесния път между канавките и безразборно пръснатите живи плетове от трънки. Отместих очи от ужасното място и отправих гореща молба това да е последният път, когато го виждам.
От мига, когато се качих на двуколката, господин Самюъл Дейли се отнасяше с мен внимателно, грижливо и с безпокойство, сякаш бях инвалид, а щом пристигнахме у тях, усилията му да се почувствам като у дома си и да си почина се удвоиха. Приготвиха ми стая — просторна, тиха стая, с малка тераса, гледаща към градината и равното поле. Веднага изпратиха един слуга до „Гифорд Армс“, за да прибере останалите ми вещи, и след като ми предложиха лека закуска, оставиха ме да спя до обед. Изкъпаха и вчесаха Паяк, след което го доведоха при мене, понеже сме били „свикнали да бъдем заедно“. Кучето доволно легна до креслото ми и по нищо не си личеше, че рано сутринта е преживяло тежко премеждие.
Починах си, но не можах да заспя. Мислите ми продължаваха да са объркани, чувствах, че съм трескав, с опънати нерви. Бях безкрайно благодарен за тишината и спокойствието, още повече защото знаех, че макар да съм сам и никой да не ме тревожи, в къщата и в близките постройки има хора, много хора, заети с всекидневните си задължения, а това ми носеше толкова необходимата увереност, че нормалният свят не се е отклонил от предначертания му път.
Положих големи усилия да не съсредоточавам мислите си върху онова, което се беше случило, но написах едно доста сдържано писмо до господин Бентли и едно по-подробно на Стела, макар че не разказвах всичко, нито си признавах до каква степен съм се разтревожил.