Нахокаха ме, че им развалям удоволствието, опитаха се да ме окуражат, та дано им разкажа историята с призрак, която непременно зная, защото всеки знае такава история. И имаха право. Така е, и аз знаех подобна история, при това истинска — история за обитаван от зъл дух дом, за страх и хаос, за ужас и трагедия. Но разказването й не можеше да служи за развлечение, така между другото, докато седим край огнището на Бъдни вечер.
Дълбоко в душата си разбирах, че това преживяване никога няма да се заличи от паметта ми, че вече се е вплело във фибрите ми, че е неделима част от моето минало, но все се надявах, че никога няма да си го припомням съзнателно и с подробности. Като стара рана, то леко се обаждаше от време на време, но с течение на годините ставаше все по-рядко и по-рядко, защото бях постигнал щастие, здрав дух и равновесие. Напоследък го усещах като леко набраздяване на водна повърхност, като блед спомен от спомена.
Тази вечер обаче то отново завладя докрай мислите ми. Разбрах, че няма да намеря утеха, че ще лежа буден, плувнал в студена пот, и ще се връщам към онова време, към онези събития и към местата, където те се случиха. Бях го преживявал нощ подир нощ години наред.
Станах от камъка и отново тръгнах. Наближаваше Коледа. Нима не можеше да се освободя от тази тегоба поне на светия празник, нима нямаше начин да не допускам до себе си спомена за това преживяване и последствията му, така както болкоуспокояващото и мехлемът поне временно притъпяват паренето на жива рана? И тогава, както стоях сред стволовете на плодните дървета, огрени от лунната светлина, аз се сетих, че начинът да се прогони стар дух, който не намира покой, е да направя заклинание. Добре, значи трябваше да го сторя и с моя дух. Най-напред трябваше да разкажа историята си край огнището — не шумно, а тихо, защото не беше предназначена да развлича скучаещи слушатели. Прекалено сериозна и истинска беше за тази цел. Щях обаче и да я запиша — много грижливо и с всички подробности. Щях да напиша своята „история с призрак“. И може би тогава най-после щях да се освободя от нея и да се радвам на дните, които ми остават.
Веднага реших, че поне докато съм жив, написаното ще бъде само за моите очи. Аз бях човекът, измъчван и страдал от този призрак — не, всъщност не бях единственият, но с положителност от всичките само аз не бях умрял. Ако можеше да се съди по това колко се разстроих тази вечер, значи историята все още дълбоко ме тревожеше — следователно злият дух, обладал съзнанието ми, трябваше да бъде прогонен именно от мене.
Погледнах към луната и към ярката Полярна звезда. Бъдни вечер… После отправих молитва — искрена, простичка молитва за успокоение на душата и за сила и твърдост, за да издържа, докато приключа с това твърде мъчително начинание. Помолих се и да бъде благословено семейството ми, както и за спокойна почивка за всички ни тази нощ. Защото, макар че в момента бях овладял чувствата си, аз се боях от дългите часове на мрак, които ми предстояха.
И като отговор на молитвата ми мигом в съзнанието ми изникнаха стихове, които някога знаех наизуст, но бях забравил. По-късно ги казах на Есме и тя веднага се сети кой ги е написал.
Щом изрекох гласно тези думи, олекна ми на душата. Усетих, че вече съм дошъл на себе си, макар че се чувствах скован от взетото решение. Щом се изнижеха празниците и членовете на семейството си заминеха, а ние с Есме останехме сами, щях да се заловя със записването на моята история.
Когато се прибрах вкъщи, Изобел и Обри се бяха качили горе, за да изпълнят радостното задължение да пълзят по пода с чорапи, пълни с подаръци за децата. Едмънд четеше, а Оливър и Уил бяха отишли в старата стая за игри, намираше се в задната част на къщата, където имаше очукана билярдна маса. Есме разтребваше гостната и явно се канеше да си ляга. Не каза нито дума за случилото се, макар че изглеждаше притеснена, така че ми се наложи да измисля тежък пристъп на лошо храносмилане, за да оправдая странното си поведение. Погрижих се за камината — задуших огъня и изтръсках лулата си отстрани на решетката. Отново се почувствах спокоен и невъзмутим. Вече не се тревожех, че ми предстои да изпитам ужас, когато остана сам и заспя, или будувам през нощта, която предстоеше.