На другия ден беше Коледа и аз я очаквах с радост и нетърпение — това щеше да бъде време за семейно щастие и веселие, за любов и приятелство, за шеги и смях.
А отминеше ли празникът, щях да се заловя за работа.
Лондонска есен
Беше понеделник следобед през ноември и вече се здрачаваше — не поради напредналото време, часовникът току-що отмери три часа, а поради мъглата — възможно най-гъстата лондонска мъгла, която ни обгръщаше от всички страни още от зори, ако изобщо можеше да се говори за зазоряване, понеже дневната светлина почти не проникна през неприятния сумрак на плътната пелена от мъгла.
Мъглата бе навсякъде, висеше над Темза, пълзеше из безистените и алеите, връхлиташе тежко сред голите дървеса в градските паркове и градини, влизаше и в къщите — провираше се през дупките и цепнатините като зловонен дъх, шмугваше се крадливо вътре при всяко отваряне на вратите. Беше жълта на цвят, нечиста мъгла с гадна миризма, мъгла, която задушава и заслепява, мърси и цапа. Мъже и жени прекосяваха улиците, стиснали живота в собствените си ръце. Препъваха се по тротоарите, вкопчени в перилата или един в друг, за да не изгубят вярната посока.
Всичко звучеше приглушено, едва се виждаха размазани очертания. Мъглата се появи преди три дни и сякаш възнамеряваше да остане завинаги. Може да се каже, че притежаваше качествата на всички такива мъгли: изглеждаше страховита и зловеща, променяше неузнаваемо познатия ни свят и объркваше хората така, както когато очите ти са вързани с кърпа при играта на „сляпа баба“.
Лесно е сега да обърна поглед назад и да си внуша, че целият ден е бил някакво предзнаменование за предстоящото пътуване, че или шестото чувство, или телепатичната интуиция, която се крие някъде дълбоко в съзнанието на повечето хора, ми даваха знак да бъда нащрек. Но в онези млади години аз бях трезвомислещ и изпълнен със здрав разум, така че не изпитвах никакво безпокойство, нито опасения. Ако на душата ми не беше леко както обикновено, то това положително се дължеше на ноемврийската мъгла и подобно униние сигурно измъчваше всеки лондончанин.
Доколкото мога да вярвам на спомените си, аз обаче не изпитвах друго, освен любопитство и професионален интерес в пестеливо описания от господин Бентли случай. Донякъде предвкусвах и предстоящо приключение, понеже дотогава не бях посещавал тази отдалечена част на Англия, за където щях да отпътувам. Изпитвах и определено облекчение, че ще се измъкна от нездравия климат, от мъглата и влагата. Нещо повече, понеже бях едва на двайсет и три години, все още съхранявах момчешката страст към всичко, свързано с железопътните гари и пътешествията с парни локомотиви.
Може би най-забележителното е колко добре си спомням дори нищожните подробности от този ден, макар че все още не се беше случило нищо необичайно и нервите ми бяха в ред. Затварям очи и ето че седя в кабриолета, който пъпли през мъглата към гара „Кингс Крос“. Долавям мириса на студената, просмукана с влага кожа на седалката и неописуемата воня, промъкваща се през прозореца, и отново изпитвам чувството, че ушите ми са запушени с памук.
Езерца от жълта като сяра светлина, сякаш плиснали от различни кътчета в някой от кръговете на ада, се стичаха от витрините и прозорците на жилищата над тях, извираха от мазетата като огнени езици от пъклени дълбини, а по уличните ъгли светеха нажежените до червено локви на мангалите с кестени. Някъде мярнах зловещия кървав пушек от огромен врящ котел с катран за майсторите, оправящи пътя, а другаде видях — вдигнат високо от човека, палещ уличните лампи фенер, който се клатушкаше и примигваше.
Чуваше се оглушителен шум от стържещи по настилката спирачки, свирене на тромби и викове на стотици кочияши, бавени и заслепявани от мъглата, а когато надникнах от кабриолета, забелязах неясни силуети, които пипнешком търсеха път в навъсения мрак. Приличаха на привидения, закрили устата си с шалове, воали и кърпи, а достигнеха ли до някое езерце от светлина, сякаш се превръщаха в червенооки демони.
Почти петдесет минути ни трябваха, за да изминем разстоянието от около миля между „Чеймбърс“ и гарата. Нямаше с какво да променя положението, пък и бях предвидил, че в началото пътуването ми ще се забави, затова отново седнах, с утехата, че това сигурно ще бъде най-лошата му част, и взех да си припомням какво говорехме с господин Бентли сутринта.