— На хартия той ще се намира под шапката на Генералната дирекция на полицията, но административно ще влиза в ресора на Отдел „Убийства“ в Копенхаген.
Началникът остана слисан.
— Какво? Как така административно?
— Ние ще планираме бюджета и ще пишем отчети. Наше задължение ще бъде да осигурим служители и помещения.
— Не разбирам. Значи нашият отдел ще поеме и разследването на студени досиета от, да речем, полицейски окръг Йоринг? Местните звена на полицията никога няма да се съгласят на такъв вариант. Ще настояват в Отдела да назначат техни представители.
— Не ми се вярва. Политиците ще представят реформата като мярка, която цели да разтовари местните звена.
— Искаш да кажеш, че към нашия отдел ще пришият и отряд за разкриване на безнадеждни случаи, и то без да назначавам нови хора? Не, това няма да го бъде!
— Маркус, изслушай ме. Става въпрос за няколко часа допълнително работа. Не е кой знае какво.
— На мен не ми звучи така.
— Как приемаш идеята направо да ти изложа моето виждане?
Началникът потърка чело. Имаше ли друг избор?
— Ще ни отпуснат допълнително средства — обясни заместникът, направи пауза и прикова настойчиво поглед в началника. — Парите не са много, но достатъчно, за да намерим работа на един от нашите и да налеем няколко милиона в Отдела. Допълнителното финансиране не е за пренебрегване.
— Няколко милиона? Добре — кимна Маркус.
— Нали? Веднага ще сформираме отдела. От Министерството ще очакват да се възпротивим, но ние няма да го направим. Напротив: ще изготвим концепция и програмен бюджет, без да конкретизираме какви задачи ще поеме новооткритият отдел. После ще назначим Карл Мьорк за негов шеф. Всъщност той няма да ръководи нищо, защото ще е единственият служител в този отдел. По този начин ще отделим Карл от останалите и той няма да ни пречи.
— Карл Мьорк начело на Специален отдел „Q“!
Началникът на Отдел „Убийства“ бързо пресметна, че новооткритото звено ще гълта не повече от милион годишно: включително разходите за командировки и лабораторни експертизи. Ако успее да издейства пет милиона от Министерството, ще му остават четири. Така ще има възможност да разшири капацитета на Отдел „Убийства“ и да сформира например още две разследващи групи, които да отварят стари случаи, прекратени поради липса на доказателствен материал. Е, не дела, които са възложени на Специален отдел „Q“, но нещо в същия дух. Мъгляво формулирани правомощия — това е разковничето към успеха. Не добра, а гениална идея!
4
2007 година
Харди Хенингсен беше най-високият служител в историята на полицията. Във военноотчетните му документи пишеше „ръст: 207 см“, но той беше далеч по-висок. Когато извършваха арест, винаги Харди изчиташе правата на задържания, който се принуждаваше да отметне глава назад, за да го вижда. Подобно преживяване дълго държи влага.
В момента обаче ръстът по-скоро се явяваше пречка. Карл виждаше неудобната поза на колегата си — краката му никога не стояха изпънати докрай — и дори предложи на медицинската сестра да избият долната табла на леглото, но тя отвърна, че правомощията ѝ не се простират чак дотам.
Харди не говореше. Телевизорът в болничната му стая работеше денонощно, влизаха и излизаха хора, ала той не реагираше. Лежеше в Клиниката за гръбначни увреждания и се опитваше да продължи да живее; да дъвче храната, да мърда рамото си — единствената част от тялото му под главата, която все още можеше да движи. През останалото време санитарите се суетяха около парализираното му безпомощно тяло, докато той се взираше в тавана. Подмиваха го, поставяха му канюли, изпразваха торбичката с изпражненията му. А Харди продължаваше да мълчи.
— Върнах се на работа, Харди — съобщи Карл и пооправи възглавницата му. — По случая се работи е пълна пара. Ще намерят кой стреля по нас.
Натежалите клепачи на Харди дори не се повдигнаха. Той не удостои с поглед нито Карл, нито шумния, безсъдържателен репортаж по втори канал: предаваха пряко от мястото на събитието как полицията с помощта на Специализирания отряд за борба с тероризма разгонва обитателите на Младежкия дом — младежи с леви убеждения — е хеликоптери, пяна и сълзотворен газ. Но Харди явно посрещаше всичко случващо се с пълно равнодушие. Очевидно дори не изпитваше гняв срещу хората, отговорни за трагичната му участ. Карл го разбираше отлично. Макар пред него да се преструваше, че държи полицията да залови виновниците, всъщност изобщо не му дремеше. И какво, ако ги хванат? Все тая. И да ги заловят, негодниците на този свят няма да се свършат.