— Това вече е по-близо — каза той.
— По-близо до какво?
— До посрещането у дома, което очаквах.
Потръпнах, а той ме погали по лицето.
— Ло, мила, това беше шега.
— Знам.
Останахме безмълвни дълго време. Помислих, че е заспал и също затворих очи, оставяйки умората да ме залее, но после усетих, че гърдите му се повдигнаха и мускулите на ръката му се напрегнаха, докато си поемаше дълбоко въздух.
— Ло, не искам да питам отново, но…
Той не довърши, но и нямаше нужда. Знаех какво иска да каже. Същото беше казал на Нова година — искаше да продължим напред. Да продължим заедно.
— Нека да го обмисля — казах най-сетне с глас, който сякаш не беше моят, глас, който звучеше необичайно сподавено.
— Каза така още преди месеци.
— Все още мисля.
— Е, аз пък реших.
Той докосна брадичката ми и внимателно обърна лицето ми към своето. Онова, което видях там, накара сърцето ми да прескочи. Посегнах към него, но той хвана ръката ми и я задържа.
— Ло, престани да се опитваш да го заобиколиш. Бях наистина търпелив, знаеш, че бях, но започвам да се чувствам така, сякаш не сме на една и съща вълна.
Усетих как вътрешностите ми трепват с позната паника — нещо между надежда и ужас.
— Не сме на една и съща вълна? — Усмивката ми се получи принудена. — Да не си гледал пак Опра?
Той пусна ръката ми и нещо в лицето му сякаш се затвори, когато се извърна. Прехапах устни.
— Джуд…
— Не — каза той. — Просто не. Исках да говорим за това, но ти явно не искаш, така че — виж, уморен съм. Вече е почти сутрин. Хайде да спим.
— Джуд — казах отново, умоляващо този път, мразейки себе си, че бях такава кучка, мразейки него, че ме тласкаше към това.
— Казах не — произнесе отпаднало във възглавницата. Мислех, че говори за нашия разговор, но той продължи:
— За работата. В Ню Йорк. Отказах я. Заради теб.
По дяволите.
4
Спах с дълбок, тежък сън, сякаш бях упоена, до момента, в който алармата ме върна в съзнание няколко часа по-късно.
Не знаех колко дълго беше звънила, но подозирах, че доста. Главата ме болеше и останах да лежа, опитвайки се да се ориентирам, докато успея да се протегна и да спра алармата, преди да е събудила и Джуда.
Изтрих съня от очите си и се протегнах в опит да прогоня схващането на врата и раменете си, после се надигнах с мъка от леглото и се добрах до кухнята на Джуда. Докато кафето се процеждаше, взех хапчетата си, а след това се заех да претърся банята за болкоуспокояващи. Открих ибупрофен и парацетамол, както и нещо в кафява пластмасова бутилка, за което смътно си спомнях, че бе предписано на Джуда, когато си усука коляното на футболен мач. Отворих обезопасената капачка и огледах хапчетата вътре. Бяха огромни, наполовина червени, наполовина бели, и изглеждаха впечатляващо.
В края на краищата не се престраших да ги взема, вместо това изтръсках в дланта си два ибупрофена и бързо действащ парацетамол от разнообразните блистерни опаковки на рафта на банята. Глътнах ги с чаша кафе — черно, нямаше мляко в празния хладилник, — а след това започнах да отпивам по-бавно от остатъка в чашата, като си мислех за снощи, за глупавите си действия, за казаното от Джуда…
Бях изненадана. Не, повече от изненадана — бях шокирана. Никога не бяхме обсъждали дългосрочните му планове, но знаех, че му липсват приятелите в САЩ, майка му и по-малкият му брат — не бях се срещала с никого от тях. Онова, което беше направил… дали го бе направил заради себе си? Или заради нас?
В каничката беше останало малко кафе, налях го в друга чаша и я отнесох внимателно в спалнята.
Джуда лежеше проснат на матрака, сякаш бе рухнал там. Хората във филмите винаги изглеждат спокойни в съня си, но с Джуда не беше така. Ударената му уста беше скрита под вдигнатата ръка, но с ъгловатия си нос и изпъкнало чело изглеждаше като сърдит ястреб, свален от дресьора си по средата на полет.
Оставих много грижливо чашата с кафе на нощното шкафче, отпуснах глава на възглавницата до него и го целунах в основата на врата. Беше топъл и изненадващо мек.
Той се размърда в съня си, протегна дълга, загоряла ръка, за да ме прегърне през раменете, а очите му се отвориха, с три оттенъка по-тъмни от обичайното лешниково.
— Хей — казах тихо.
— Здравей.
Той се смръщи, прозя се, после ме придърпа към себе си. За момент се съпротивлявах, мислейки за кораба и влака, за колата, която ме чакаше в Хъл. Краката ми омекнаха и се отпуснах, сгуших се до него, в топлината му. Лежахме така за миг, впили очи един в друг, след това протегнах ръка и докоснах стерилната лепенка на устната му.