Но продължих бавно, с изправена глава, като се стараех да не се обръщам назад, да не си представям как някакви ръце сграбчват краищата на копринените ми дрехи и ме замъкват обратно долу. Завих надясно, след това наляво, после минах покрай склада. Изглежда, бях на прав път. Бях сигурна, че си спомням снимката на ледник.
Още един завой — и още една задънена улица, със стълби, водещи до слънчевата палуба. Искаше ми се да се разплача. Къде бяха шибаните табели? Хората по телепатия ли трябваше да намират каютите си? Или апартаментът „Нобел“ беше скрит нарочно, да не може простолюдието да досажда на ВИП персоните?
Приведох се, опрях ръце на коленете си, като усещах как мускулите ми треперят под коприната, и задишах бавно, опитвайки се да убедя самата себе си. Мога да го направя. Няма да продължавам да бродя из залите, ридаейки, когато Ричард се изкачи по трапа.
Вдишай… Едно… Две… Мекият глас на Бари в главата ми предизвика прилив на гняв, достатъчен, за да ме подтикне да се изправя, да ме накара да тръгна отново. Приложи го, Бари. Приложи позитивното си мислене там, където боли.
Бях се озовала отново в библиотеката и опитах пак, този път завих наляво при склада. И изведнъж стигнах там. Вратата на каютата изникна пред мен.
Бръкнах в джоба си за ключа, усещайки как всеки нерв в тялото ми трепти от адреналина. Ами ако Ричард вече се беше върнал?
Не бъди нещастницата, която си остава свита зад вратата, Ло. Можеш да го направиш.
Поднесох картата ключ до вратата и я отворих рязко, готова да я пусна и да побягна, ако имаше някого в стаята!
Но нямаше никого. Лампите светеха, но беше празно, вратите към банята и спалнята бяха широко отворени.
Краката ми се подгънаха и паднах на колене на дебелия мокет, нещо много близко до ридания се изтръгна от гърлото ми. Но не бях у дома. Дори не бях на половината път. Чантичката. Чантичката, парите, палтото и след това вън от тази ужасен кораб завинаги.
Затворих вратата зад себе си, смъкнах кимоното, забързана сега, когато нямаше кой да види трескавите ми движения, и оставайки само по собствения си сутиен и бикини затърсих из гардероба на Ане. Първия панталон, който намерих, бяха невероятно тесни дънки, не можах да ги нахлузя дори до средата на бедрата си, но открих спортен клин с ликра, в който успях да вляза, и анонимно черно поло. После облякох пак кимоното върху полото, стегнах колана му здраво и отново нагласих шарфа пред огледалото. Искаше ми се да сложа тъмни очила, но когато погледнах през прозореца, видях, че навън е паднал дълбок мрак — часовникът на нощното шкафче на Ане показваше единайсет и петнайсет. О, боже, Ричард щеше да се върне всяка минута.
Напъхах пак краката си в еспадрилите на Кари и се огледах за чантичката, която ми бе описала. Нямаше нищо на безупречно лъснатата тоалетка, затова отворих наслуки няколко от чекмеджетата, решила, че чистачката може да беше я прибрала за по-сигурно. Първото чекмедже беше празно. Във второто, което опитах, имаше купчина пъстри шарфове за глава и щях вече да го затворя, когато забелязах, че под купа мека коприна се очертава нещо твърдо и ръбесто. Отместих ги настрани — и дъхът ми заседна в гърлото.
Отдолу беше скрит пистолет. Никога преди не бях виждала в реалния живот, затова замръзнах, като едва ли не очаквах да изчезне, преди да го докосна, а в главата ми се заблъскаха въпроси. Трябваше ли да го взема? Беше ли зареден? Беше ли истински? Глупав въпрос — съмнявах се, че някой ще си прави труда да държи имитация на пистолет в каютата си.
Що се отнася до това дали трябваше да го взема… Опитах се да си представя как насочвам пистолет към някого, но не успях. Не, не можех да го взема. Не само защото нямах представа как да го използвам и беше по-вероятно да улуча себе си, а не някого другиго, а преди всичко, защото трябваше да накарам полицията да ми повярва и да ми се довери, така че да се появя в участъка с откраднат, зареден пистолет в джоба беше най-добрият начин да ги накарам да ме затворят, без да ме изслушат.
Почти неохотно покрих с шаловете пистолета, затворих чекмеджето и продължих да търся чантичката.
Накрая я намерих в третото чекмедже отдолу, кафяво кожено портмоне, по-скоро износено, внимателно поставено върху папка с документи. Вътре имаше половин дузина кредитни карти и сноп банкноти — нямах време да ги преброя, но спокойно можеха да бъдат петте хиляди крони, които Кари бе споменала, а може би бяха и повече. Мушнах ги в джоба на клина, под кимоното, и огледах за последен път стаята, готова да изляза. Всичко беше, както го бях заварила, освен чантичката. Време беше да тръгвам.