Поех си дълбоко дъх, за да се подготвя, после отворих вратата. Но щом го направих, чух гласове в коридора. За миг се поколебах, чудейки се дали да ги пренебрегна. Но тогава един от гласовете каза с флиртуваща нотка: „Разбира се, сър, всичко, каквото мога да направя, за да гарантирам удовлетворението ви…“.
Не изчаках да чуя повече. Затворих вратата с тихо щракване, угасих светлините и застанах в тъмнината, опряла гръб на масивното дърво, с препускащо сърце. Пръстите ми бяха студени и изтръпнали, краката ми се подкосяваха, но сърцето — сърцето ми, излязло от контрол, биещо лудо, — то заплашваше да ме съкруши. Гадост, гадост, гадост! Дишай, Лора. Едно, две…
Затваряй си устата!
Нямах представа дали викът беше прозвучал в главата ми, но някак си, с огромно усилие, успях да се отдалеча от вратата и да се добера до верандата. Стъклената врата се плъзна и се озовах навън, а студът на септемврийската нощ опари кожата ми, която от дни не беше усещала допира на свеж въздух.
Застинах за миг, опряла гръб на стъклото, усещах пулса си в слепоочията и гърлото, сърцето ми блъскаше в ребрата, след това си поех дълбоко дъх и пристъпих настрани, където верандата се извиваше около ъгъла на кораба. Сега бях извън обхвата на прозореца, долепила гръб до студения стоманен корпус, но видях проблясъка, когато вратата към коридора се отвори, а след това лампите в каютата отново грейнаха и осветиха верандата. Не излизай, не излизай — молех се аз, докато се притисках в ъгъла, в очакване на изщракването и плъзгането на стъклото. Но не се случи нищо.
Виждах отражението на стаята в стъклената преграда. Образът беше отрязан там, където стъклото свършваше на височината на кръста, и в отражението се смесваха сенките, хвърляни от двойните и тройните слоеве стъкло. Но можех да различа мъжа, който ходеше из стаята. Тъмният силует тръгна към банята и чух шуртене от крановете и пускането на водата в тоалетната, след това се включи телевизорът, чието синьо-бяло трептене веднага се разпознаваше в стъклото. През неговия звук различих телефонен разговор, да се споменава името на Ане, и задържах дъха си. Дали питаше какво става с Кари? Колко оставаше, преди да започне да я търси?
Телефонният разговор сякаш свърши или поне той престана да говори, и видях, че силуетът му отново се движи и той се отпусна върху бялата шир на леглото — като тъмен щрих през яркия правоъгълник.
Чаках, ставаше все по-студено и пристъпвах от крак на крак в опит да запазя поне малко топлина. Не смеех да мърдам много от страх, че може да долови движението, отразено в същата преграда, която използвах, за да го шпионирам. Нощта беше невероятно красива и за първи път, откакто бях излязла тук, се огледах наоколо.
Бяхме дълбоко навътре в един от фиордите, скалистите му стени се издигаха навсякъде около нас, водите отдолу бяха черни, неподвижни и непроницаемо дълбоки. Далеч отвъд фиорда виждах светлините на малки селища и фенерите на лодки, закотвени в спокойните води. Високо над всичко бяха звездите — ясни и бели, почти непоносимо прекрасни. Помислих си за Кари, там долу, заклещена и кървяща като животно в примка… Моля те, мили боже, нека я намерят. Нямаше да го понеса, ако й се случеше нещо. Аз щях да съм отговорна, че я оставих заключена там, че се съгласих с безумния й план.
Чаках, зъзнейки безпомощно, Ричард да заспи. Но той не заспиваше. Само приглуши леко осветлението, но телевизорът продължаваше да проблясва, трепкащите образи хвърляха в стаята синьо-зелени сенки, внезапно прорязвани от черно. Отново пренесох тежестта си от крак на крак, пъхнала замръзващите си ръце под мишниците. Ами ако заспеше пред телевизора? Щях ли да разбера? Но дори и да заспеше дълбоко и непробудно, не бях сигурна дали бих могла да събера смелост да вляза в стая с убиец и да мина на сантиметри от него.
Каква беше алтернативата тогава? Да чакам, докато тръгне да търси Кари?
И тогава чух нещо, нещо, което накара сърцето ми да спре, а след това да затупти два пъти по-бързо. Двигателят на кораба заработи.
Паниката ме заля като студена морска вълна и се опитах да мисля — още не се движехме. Имаше шанс трапът още да е спуснат. Щях да чуя, ако го вдигаха. Спомних си, че когато излязохме от Хъл, двигателят буча и ръмжа доста дълго време, преди да потеглим. Но сега сякаш седях върху бомба с часовников механизъм. С колко време разполагах? Половин час? Четвърт? Може би по-малко, като се има предвид, че на борда нямаше пътници, следователно нямаше и причини за протакане.
Стоях там, парализирана от мъчителна нерешителност. Трябваше ли да тръгна? Ричард спеше ли? Не можех да преценя по отражението в преградата на балкона — беше твърде размазано и неясно.