Наведох глава и като се движех колкото се може по-предпазливо, надникнах през ръба на балконската врата в тихата стая — но точно когато го направих, той се размърда и посегна за чашата си, после я остави обратно, а аз се дръпнах назад с разтуптяно сърце.
По дяволите. Трябва да беше един часът. Защо не заспиваше? Кари ли чакаше? Но аз трябваше да се махна от кораба. Трябваше.
Помислих си за прозорците на верандата, как можеха да се отварят отвън, как някой много смел — или много глупав — можеше да прекрачи високата стъклена стена между верандите и да се вмъкне в следващата каюта. Щом попаднех вътре, можех просто да изляза и да се промъкна до трапа. Все щях да измисля някаква история, когато стигнех там. Някак си щях да сляза от кораба, ако не заради мен, то заради Ане и Кари.
Не, по дяволите. Заради мен.
Щях да сляза от този кораб, защото не бях направила нищо, за да заслужа това, освен че се бях оказала на грешното място в грешното време, и проклета да съм, ако позволя на Балмър да ме добави към списъка с жени, които беше прецакал.
Огледах фигурата си, хлъзгавите, плавни линии на кимоното, с което бе невъзможно да се катериш, развързах колана и се измъкнах от меката коприна. Кимоното падна на пода с тихо прошумоляване, вдигнах го, смачках плата на топка толкова здраво, колкото можах, и го запратих над преградата, където то се приземи с меко, едва доловимо тупване.
После огледах стъклената преграда, извисяваща се над мен, и преглътнах.
Никога нямаше да мога да се изкача на самата преграда, това беше ясно. Не и без сериозна екипировка и/или стълба. Но през стъкления парапет към морето — вероятно можех да се прекача. Стигаше до височината на кръста, а аз бях достатъчно гъвкава, за да прехвърля единия си крак отгоре, да се изтегля и да седна на ръба, а оттам можех да се хвана за страничната преграда, за да се изправя.
Имаше само един проблем. Беше над морето.
Нямах фобия към водата — поне досега не бях изпитвала нищо такова. Но когато погледнах над ръба към тъмните вълни, облизващи гладно корпуса на кораба, почувствах как стомахът ми се сгърчва и преобръща като при пристъп на морска болест.
По дяволите. Наистина ли щях да го направя? Очевидно да.
Избърсах потните си длани в ликрата на бедрата си и си поех дълбоко въздух. Нямаше да бъде лесно — не се заблуждавах, — но беше възможно. Кари бе го направила в края на краищата, за да влезе в моята каюта. Щом тя е могла да го направи, можех и аз.
Раздвижих пръстите си, а после много бавно закачих единия си крак за ръба на преградата към морето, като използвах цялата сила на отслабените си от затворничеството мускули, набрах се и се озовах яхнала стъклената стена. Отляво беше каютата с дръпнати завеси, а вратата към верандата предлагаше ясен изглед към мен на всеки, който извърнеше глава, за да погледне. От дясната ми страна долу се плискаха тъмните води на фиорда — нямах представа колко бяха далеч, но от този ъгъл височината ми изглеждаше като на двуетажна или триетажна къща. Не бях сигурна от коя страна беше по-страшно — можех само да се надявам движенията ми да не привлекат вниманието на Ричард. Преглътнах и притиснах хлъзгавото стъкло с краката си, опитвайки се да събера кураж. Още не бях стигнала до най-трудното. То предстоеше.
Разтреперана от страха и от усилието, се придвижих стъпка напред, вкопчих се в замръзналата преграда и успях да се изправя. Сега всичко, което трябваше да направя, бе да прехвърля тялото си покрай ръба на страничната преграда откъм морето и да се спусна на безопасно място от другата страна.
„Всичко“. Да. Точно така.
Поех си дълбоко дъх, усещайки как студените ми потни пръсти се плъзгат по стъклото. По дяволите, нямаше за какво да се закрепя. Целият кораб беше украсен, не можеха ли да се постараят и за страничните прегради? Само някой и друг кристал, някой гравиран орнамент, нещо, което да впия пръсти, за да се задържа?
Вдигнах единия си крак, протегнах го покрай високата стъклена стена… и веднага осъзнах, че еспадрилите са били грешка.
Бях ги оставила, мислейки си, че няма да е лошо да има нещо, което да предпазва краката ми и да ми даде допълнителна опора, но когато тялото ми увисна над водата почувствах, че стъпалото на опорния ми крак се плъзга по острия ръб.
Поех въздух и пръстите ми се вкопчиха отчаяно в стъклото пред мен. Ако чистата воля можеше да ме удържи стабилна, щях да успея. Усетих как един нокът се чупи, после втори — и тогава стъклото сякаш се изтръгна от стискащите го ръце с внезапност, която ме остави неспособна да направя каквото и да било — дори да изкрещя.