Усетих вятъра върху бузите си за кратък, ужасяващ миг, косата ми се развяваше в тъмнината, ръцете ми все още се хващаха за въздуха. Падах, падах с гръб към бездънните води на фиорда.
Ударих чернотата на морето със звук като изстрел, със свиреп, плющящ удар, който изкара въздуха от дробовете ми.
Усещах как въздухът се изтръгва на мехурчета от белите ми дробове, докато се носех сред ледения студ и мразовитата вода проникваше до костите ми, а когато потънах още по-дълбоко в бездънния мрак, почувствах някакво галещо течение да се издига от дълбините под мен, да улавя краката ми и да ме дърпа.
33
Не помня какво почувствах, когато потънах — само смазващия костите удар, когато се сблъсках с морската повърхност, и парализиращия студ на водата.
Но си спомням паниката, която сякаш разкъсваше вътрешностите ми, когато течението ме повлече, дълбоко, дълбоко надолу.
Ритайте — казах на краката си, усетила дъха си да засяда в гърлото. И заритах. Ритах в чернотата и студа, първо, защото не исках да умра, а после, когато черният студ започна да ме стяга, защото не можех да направя нищо друго, защото дробовете ми крещяха и знаех, че ако не изскоча скоро на повърхността, щях да съм мъртва.
Течението дърпаше и теглеше краката ми с хлъзгави пръсти, опитваше се да ме завлече дълбоко в тъмнината на фиорда, а аз ритах ли, ритах все по-отчаяно. В чернотата, със завихрящите се течения наоколо, беше почти невъзможно да се каже къде е нагоре. А ако сама се насочвах надолу, в дълбините? И все пак не смеех да спра. Инстинктът за оцеляване беше твърде силен. Ти умираш! — крещеше гласът в главата ми. Краката ми нямаше как иначе да реагират, освен да ритат, да ритат и да ритат.
Стиснах очи, парещи от солта, и зад затворените ми клепачи заиграха искри и отблясъци, ужасяващо подобни на ивиците светлина и тъмнина, които разсичаха полезрението ми, когато получавах пристъп на паника. Но невероятно, смайващо, когато отново отворих очи, видях нещо — бледото луминесцентно сияние на лунната светлина през водата.
За миг не можех да повярвам, но тя се приближаваше все повече и повече, хватката на течението около тялото ми отслабваше, а после изскочих на повърхността и поех дъх така, че прозвуча като вик, със струяща по лицето ми вода, кашляща, ридаеща и кашляща отново и отново.
Бях много близо до корпуса на кораба, достатъчно близо, за да чувствам бумтенето на двигателите като подводни тласъци, и разбрах, че трябва да започна да плувам. Не само защото беше напълно възможно да умреш от хипотермия и в не много студено море, а по-неотложно, защото ако корабът започнеше да се движи, докато бях толкова близо, нямаше да ме спаси нищо друго, освен божествена намеса. А в последните няколко дни бях имала достатъчно лош късмет, за да мисля, че ако там горе имаше бог, той едва ли ме харесваше особено.
Зъзнеща, изплюх вода и се опитах да си събера мислите. Бях изплувала при носа на кораба и виждах низ от светлини по кея и нещо, което ми приличаше на тъмен силует на стълба, макар че очите ми сълзяха и не бях сигурна.
Не беше лесно да накарам тялото си да се подчинява. Толкова треперех, че едва успявах да контролирам крайниците си, но принудих ръцете и краката си да се раздвижат и постепенно заплувах към светлините, давейки се във вълните, които се плискаха в лицето ми. Студът ме пронизваше до кости и ме принуждаваше да дишам бавно и дълбоко, въпреки че всяка частица от тялото ми копнееше да се нагълта с въздух заради едва ли не физическия натиск на студа. Нещо меко, но тежко се блъсна в лицето ми, докато плувах, и потръпнах, но повече от студ, отколкото от: отвращение. Щях да се притеснявам от мъртви плъхове й гниеща риба, когато стигна брега. Точно сега единственото нещо, от което се интересувах, беше оцеляването.
Не бях паднала на повече от двайсет-трийсет метра от кея, но сега той ми се струваше много по-далеч. Плувах ли, плувах, а понякога можех да се закълна, че светлините на брега се отдалечаваха, а друг път изглеждаха толкова близо, че можех да ги докосна — но най-накрая почувствах ръждивото желязо на стълбата под вцепенените си пръсти и започнах да се катеря и да се подхлъзвам, да се подхлъзвам и пак да се катеря, стискайки стълбата с все сила, за да не се изпусна, докато изтеглях мокрите си и треперещи кости по стъпалата.
Рухнах върху бетона на ръба на кея, задъхана, кашляща и зъзнеща. След малко се надигнах на длани и колене и се огледах, най-напред към „Аурора“, а после към малкото градче пред мен.