Не беше Берген. Нямах представа къде съм, но беше малък град, почти село, и толкова късно през нощта нямаше жива душа. Кафенетата и баровете, които се редяха край кея, бяха затворени. Виждаха се светлини зад някои от витрините, но единственото заведение, което изглеждаше така, сякаш някой може да отвори вратата, беше един хотел с изглед към кея.
Изправих се разтреперана, прекрачих ниската верига, която ограждаше стръмния бряг от морето, и закуцуках към хотела. Двигателят на „Аурора“ беше увеличил оборотите и в рева му се долавяше нетърпение. Докато прекосявах сякаш безкрайната бетонна настилка на кея, той изрева отново, чу се плискане на вода и когато се озърнах плахо назад, видях, че корабът се движи и носът му сочи изхода на фиорда. Двигателите ръмжаха и тракаха, докато се отдалечаваше бавно от брега.
Бързо отместих поглед, обзета от някакво суеверие, сякаш ако гледах към кораба, можех да привлека вниманието на хората на борда.
Когато изкачих стъпалата пред вратата на хотела, звукът на двигателя отново се усили и усетих как краката ми се подгъваха, докато удрях, удрях и удрях по вратата. Чух някакъв глас да казва: Моля, моля, о, моля, някой да дойде… И тогава вратата се отвори, заля ме светлина и топлина и почувствах как някой ми помага да се изправя и ме въвежда през прага в безопасност.
Половин час по-късно се бях сгушила в плетено кресло, завита със синтетично червено одеяло, на слабо осветената остъклена тераса с изглед към залива. Държах чаша кафе, но бях прекалено уморена, за да пия. Дочувах гласове в далечината, говорещи на… норвежки, предполагам. Бях изключително уморена. Струваше ми се, че не съм спала както трябва много дни — макар да не бяха толкова. Брадичката ми продължаваше да клюма към гърдите ми, а след това да се вдига рязко, когато си спомнях къде съм и от какво бях избягала. Реален ли беше този кошмар с красивия кораб, с подобна на ковчег килия дълбоко под вълните? Или всичко беше една продължителна халюцинация?
Бях полузадрямала, загледана към светлинките в неподвижната чернота на залива, към „Аурора“ — далечно петънце нататък във фиорда, движещо се на запад, когато чух глас над рамото си.
— Госпожице!
Вдигнах поглед. Беше мъж с леко изкривена табелка с името „Ерик Фосум — генерален мениджър“. Изглеждаше така, сякаш току-що го бяха измъкнали от леглото, с разрошена коса, разкопчани копчета на ризата, и прекара ръка по небръснатата си буза, докато сядаше в отсрещното кресло.
— Здравейте — казах отпаднало.
Бях разказала историята си на човека на рецепцията по-скоро част от нея, колкото ми се струваше безопасно и колкото позволяваше английският му. Той явно беше нощният портиер и приличаше повече на испанец или турчин, отколкото на норвежец, въпреки че неговият норвежки, изглежда, беше по-добър от английския му, който беше достатъчен, когато ставаше дума за стандартни изрази за регистриране и работно време, но не и за объркан разказ за сменена самоличност и убийство.
Бях го видяла да показва на мениджъра единствения документ за самоличност, който имах у мен — на Ане — и бях чула да повтаря тихо и предпазливо собственото ми име.
Сега мъжът, който седеше срещу мен, кършеше пръсти и се усмихваше нервно.
— Госпожица… Блеклок, нали?
Кимнах.
— Не разбирам напълно… моят нощен мениджър се опита да ми обясни, но как така у вас са кредитните карти на Ане Балмър? Познаваме добре Ане и Ричард, те отсядат тук понякога. Тяхна приятелка ли сте?
Закрих с ръце лицето си, сякаш за да отблъсна умората, която заплашваше да ме смаже.
— Аз… това е много дълга история. Моля ви, мога ли да използвам телефона ви? Трябва да се свържа с полицията.
Бях го решила, докато се облягах изтощена, а от мен капеше вода, на лъснатия плот на рецепцията. Въпреки обещанието ми към Кари, това беше единственият ми шанс да я спася. Нито за миг не бях вярвала, че Ричард ще я остави жива. Тя знаеше твърде много и беше провалила всичко. Без шерифа нямах никакъв шанс да се представя за Ане, без паспорта на Кари нямах шанс да мина за Кари, а и двете бяха изчезнали някъде в дълбините на залива. Само портмонето на Ане беше оцеляло, като по чудо все още беше в джоба на клина от ликра, когато се изкатерих по стълбата и излязох от водата.
— Разбира се — съгласи се Ерик съчувствено. — Искате ли да им се обадя? Възможно е да нямат дежурен, говорещ английски по това време на нощта. И трябва да ви предупредя, че нямаме полицейски участък в града. Най-близкият е на няколко часа път в следващия… как беше думата… следващата долина. Вероятно някой ще може да дойде чак утре.