— Моля ви, кажете им, че е спешно — казах изнемогваща. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Мога да платя за легло. Имам пари.
— Нека не се тревожим за това — отвърна той с усмивка. — Мога ли да ви донеса още едно питие?
— Не, не, благодаря. Просто им кажете да дойдат по-скоро. Нечий живот може да е в опасност.
Отпуснах тежко глава на ръката си, клепачите ми почти се затваряха, докато той се връщаше при рецепцията, после чух да се вдига телефонна слушалка и бипкането при набиране на номер. Стори ми се доста дълго. Може би норвежката версия на 999 беше различна. Или може би се обаждаше в местния участък.
Той набра. Някой на другия край вдигна и последва кратък разговор. През мъглата на изтощението чух Трик да казва нещо на норвежки, от което успях да разбера само думата „хотел“… последва пауза и после още изречения на норвежки. Тогава чух собственото си име, произнесено два пъти, а след това и името на Ане.
— Ja, din kone, Anne — каза Ерик, сякаш човекът от другата страна не беше чул правилно или не вярваше на това, което бе чул.
После още нещо на норвежки, смях, и накрая:
— Такк, farvel, Ричард.
Вдигнах глава и застинах, смразена.
Погледнах към корабите в залива, към „Аурора“, чиито светлини изчезваха в далечината. И… дали беше само моето въображение? Стори ми се, че корабът беше спрял.
Продължих да наблюдавам светлините му, опитвайки се да ги съпоставя с ориентирите в залива, и най-сетне се уверих. „Аурора“ вече не се отдалечаваше на запад през фиорда. Обръщаше. Връщаше се.
Ерик беше затворил и сега набра друг номер.
— Politiet, takk — каза, когато някой отговори.
За миг не успях да помръдна, вцепенена от осъзнаването на това, което бях направила. Не бях приела сериозно предупрежденията на Кари за мрежата на влияние на Ричард. Бях ги отхвърлила като параноя на една жена, която бе прекалено пречупена, за да повярва във възможността за бягство. Но сега… сега тези страхове ми се струваха твърде реални.
Оставих внимателно чашата за кафе на масата, пуснах червеното одеяло да падне на пода, отворих тихо вратата на терасата и се измъкнах навън в нощта.
34
Тичах по тесните улици на градчето. Дишането раздираше гърдите ми, лицето ми се разкривяваше от болка, когато камъните се врязваха в босите ми крака. Улиците останаха назад, уличните светлини започнаха да изчезват, но продължавах да тичам в тъмнината и студа, препъвах се през невидими локви, влажна трева и чакълирани пътеки, докато краката ми претръпнаха дотолкова, че вече не усещах порязванията и камъните.
Но дори и тогава не спрях, подтиквана от отчаян стремеж да оставя колкото се може повече мили между мен и Ричард Балмър. Осъзнавах, че няма да мога да продължавам така, че в един момент ще се наложи да се предам — но единствената ми надежда беше да издържа възможно най-дълго, докато не намеря някакъв подслон.
Накрая вече нямах сили да тичам. Продължих с някакво задъхано, накуцващо подтичване и когато светлините на селището се смалиха в далечината, забавих мъчителните си, олюляващи се крачки. Бях на криволичещ път, който се виеше в тъмнината и се изкачваше покрай фиорда. На всеки няколкостотин метра поглеждах през рамо надолу към долината, към свиващото се светло петно на малкия пристанищен град и към тъмната гладка вода на фиорда, където напредваха светлините на „Аурора“. Сега вече не можеха да се сбъркат. Различавах ясно кораба, а също така виждах, че небето над мен започва да изсветлява.
Изглежда, се зазоряваше. Господи, кой ден беше? Понеделник?
Но нещо ми се струваше неестествено и след няколко минути разбрах какво бе то. Развиделяваше се не от изток, а от север. Това, което виждах, не беше зазоряването, а мистичните златнозелени лъчи на Северното сияние.
Избухнах в смях, когато го осъзнах — горчив, безрадостен смях, който прозвуча стряскащо силно в нощния въздух. Какво беше казал Ричард? Всеки трябва да види Северното сияние, преди да умре. Е, сега го бях видяла. Но това вече не ми се струваше толкова важно.
Бях спряла за миг, загледана в неземното великолепие на сиянието, но сега, при мисълта за Ричард, закрачих отново. С всяка следваща стъпка си припомнях трескавите увещания на Кари да продължавам да бягам и да се махна от това място — истеричните й твърдения за мащабите на влиянието на Ричард.
Сега не ми изглеждаха толкова истерични.
Ако й бях повярвала, никога не бих показала личната карта на Ане в хотела, нито бих доверила на Ерик и малкото подробности, които бях споделила. Но просто не бях повярвала, че някой, колкото и да е богат, може да има такова влияние. Сега разбирах, че съм грешала.