Проклех собствената си глупост, студа, който хапеше през тънките ми влажни дрехи и най-вече факта, че бях оставила портмонето на рецепцията. Глупачка, глупачка, глупачка. Това бяха пет хиляди мокри, прогизнали, но все още използваеми крони, а аз ги оставих там за Ричард като малък златен поздрав, когато се появеше в хотела. Какво щях да правя? Нямах никакъв документ за самоличност, нито къде да спя, нямаше как да си купя дори блокче шоколад, да не говорим за билет за влак. Най-голямата ми надежда беше да намеря полицейски участък, но как? Къде? И щях ли да посмея да им кажа истината, когато стигна там?
Тъкмо обмислях това, когато чух рев на двигател зад себе си, обърнах се и видях една кола да изскача иззад завоя, ужасно бързо, очевидно шофьорът не очакваше да има някого тук по това време на нощта.
Хвърлих се встрани, паднах и се хлъзнах надолу по камънака, издрана и окървавена, с дрехи, превърнати в дрипи, и спрях с плясък в каменисто дере, нещо като дренажен канал, спускащ се надолу към фиорда. Самият автомобил беше заковал на пътя на около пет или шест метра над мен, фаровете му сочеха към долината, а димът от отработените газове проблясваше в червено на задните светлини.
Чух шум от стъпки на пътя горе. Ричард? Някой от хората му? Трябваше да се махна.
Помъчих се да стана, но почувствах, че глезенът ми поддава, след това опитах отново, този път по-внимателно. Болката ме накара да простена.
При този звук горе се появи фигура на мъж, осветена отзад, така че виждах само силуета му. Мъжът надникна над ръба на канала и произнесе нещо на норвежки. Поклатих глава. Ръцете ми трепереха.
— Не г-говоря норвежки. — Опитах се болката да не проличи в гласа ми. — Говорите ли английски?
— Да, говоря английски — каза мъжът със силен акцент. — Подайте ми ръка. Ще ви помогна.
Поколебах се, но нямаше как да изляза от дерето без помощ, а ако мъжът наистина възнамеряваше да ме нарани, можеше да слезе тук и да ме нападне на скрито в ниското. Беше по-добре да изляза, така поне можех да побягна, ако се наложи. Светлините на колата блестяха в очите ми и ме заслепяваха, затова ги прикрих с ръка, предпазвайки ги от блясъка. Успях да видя само тъмен силует и ореол от руса коса под някаква шапка с козирка. Поне не беше Ричард, в това бях сигурна.
— Дайте ми ръка — каза отново мъжът с нетърпение. — Ранена ли сте?
— Не, не съм ранена — казах. — Глезенът ме боли, но не мисля, че е счупен.
— Стъпете там… — Посочи една скала на около метър височина в канавката. — А аз ще ви издърпам.
Кимнах и с усещането, че може би правя нещо много глупаво, поставих крака си на скалата и протегнах ръка нагоре.
Почувствах как мъжът стисна китката ми с изключително здрава хватка, после започна да дърпа с изсумтяване, запънал крака в камъните на ръба на канала. Мускулите и сухожилията в ръката ми крещяха в знак на протест, а когато се опитах да преместя тежестта върху пострадалия си крак, изохках, но накрая с едно болезнено бързо движение се озовах горе, извън канала, застанала разтреперана на ръба.
— Какво правите тук? — попита мъжът.
Не можех да видя лицето му, но в гласа му имаше загриженост.
— Загубихте ли се? Злополука ли претърпяхте? Този път води право нагоре към планината, не е място за туристи.
Опитвах се да измисля какво да отговоря, когато осъзнах две неща.
Първото беше, че носи в кобур на хълбока нещо, чиято форма се очертаваше в светлините на колата. А второто беше, че самият автомобил бе полицейска кола. Докато стоях там, замръзнала, опитвайки се да измисля какво да кажа, чух припукване на радиостанция да пронизва нощта.
— Аз… — едва успях да изрека.
Полицаят направи крачка напред и намести фуражката си, за да може да ме вижда по-добре, и се намръщи.
— Как се казвате, госпожице?
— Аз… — казах и замълчах.
Радиостанцията изпука отново и той вдигна пръст.
— Един момент, моля.
Посегна към хълбока си и видях, че онова, което бях взела за пистолет, всъщност беше полицейско радио в калъф, закачено до чифт белезници. Той каза нещо кратко в микрофона, после седна на шофьорското място в колата и започна по-дълъг разговор по радиостанцията вътре.
— Ja — чух, последвано от няколко изречения, които не разбрах.
После ме погледна през предното стъкло и очите му се срещнаха моите с озадачен поглед.
— Ja— повтори, — det er riktig. Laura Blacklock.