После посочи от вратата на плевнята и древното „Волво“, паркирано отвън.
— Bilen min — каза и отново: — Кот.
Не знаех какво да направя. Имаше нещо успокояващо в снимките на съпругата и внуците му — но дори изнасилвачите и убийците имаха внуци, нали? От друга страна, може би той беше просто мил старец. Може би съпругата му говореше английски. Най-малкото, вероятно имаха телефон.
Огледах глезена си. Нямах голям избор. Беше отекъл, два пъти по-дебел от обичайния си размер, и не бях сигурна дали ще мога да се добера до колата, да не говорим за летището.
Капитан Бърдсай протегна ръка и направи малък жест.
— Мооля? — проточи въпросително, сякаш за да ми даде възможност за избор.
Но това беше илюзия. Нямах избор.
Оставих го да ми помогне да стъпя на крака и се качих в колата.
Едва когато потеглихме, осъзнах колко далеч бях избягала миналата вечер. Фиордът дори не се виждаше от този горист склон на хълма, а волвото трябваше да измине няколко мили по изровения коловоз, преди да стигнем до някакво подобие на път. Завивахме към асфалта, когато забелязах нещо в малката ниша под радиото — мобилен телефон. Беше много, много древен, но беше телефон.
Протегнах ръка, едва способна да дишам.
— Може ли?
Капитан Бърдсай ме погледна и се усмихна. Сложи телефона в скута ми, но след това почука по екрана и каза нещо на норвежки. Щом погледнах телефона, разбрах какво казваше. Нямаше никакъв сигнал.
— Vente — каза високо и ясно, а после бавно, на нещо като английски с тежък акцент: — Чакай.
Държах телефона в скута си и гледах екрана с бучка в гърлото, докато дърветата се нижеха покрай нас. Но нещо не беше както трябва. Телефонът показваше дата 29 септември. Или не пресмятах правилно, или ми се губеше цял ден.
— Това… — Посочих датата на телефона. — …днес наистина ли е 29-и?
Капитан Бърдсай погледна към екрана и кимна.
— Ja, tjueniende. Втор-ник — каза, като изрече думата много бавно.
Вторник. Днес беше вторник. Бях спала в тази барака цял ден и цяла нощ.
Докато изчислявах това и се опитвах да не мисля колко се тревожеха Джуда и родителите ми, завихме по алеята към чиста малка къща, боядисана в синьо, а нещо заблещука в крайчеца на дисплея на телефона — една чертичка за сила на сигнала.
— Моля? — вдигнах го, а сърцето ми изведнъж затуптя толкова силно в гърлото, че думите прозвучаха глухо и странно в устата ми. — Мога ли да се обадя на семейството си в Англия?
Конрад Хорст каза на норвежки нещо, което не разбрах, но кимна, така че с пръсти, треперещи толкова силно, че едва успявах да улуча правилните бутони, натиснах +44 и набрах номера на мобилния телефон на Джуда.
36
Не казахме нищо много дълго време. Просто стояхме насред летището като двама глупаци, вкопчени един в друг. Джуда милваше лицето ми, косата ми, синините по бузата ми, сякаш наистина не можеше да повярва, че съм аз. Предполагам, че правех същото с него, не мога да си спомня.
Единственото, за което можех да мисля, беше, че съм у дома. Аз съм у дома. Аз съм у дома.
— Не мога да повярвам — продължаваше да повтаря Джуда, — ти си добре.
И тогава рукнаха сълзите и заплаках с лице в твърдата, драскаща вълна на сакото му, а той не каза нищо, просто ме прегръщаше, сякаш никога няма да ме пусне.
Отначало не исках семейство Хорст да се обаждат на полицията, но не можех да ги накарам да го разберат, и след като разговарях с Джуда и той обеща да се свърже със Скотланд Ярд и да им разкаже моята история — история толкова невероятна, че дори аз трудно вярвах на самата себе си, — започнах да приемам, че този път дори и Ричард Балмър не би могъл да се измъкне.
Когато полицаите пристигнаха, ме отведоха в здравен център, за да получа помощ за нарязаните си крака, изкълчения глезен и рецепта за лекарството ми. Струваше ми се, че продължи цяла вечност, но накрая все пак лекарите прецениха, че състоянието ми е достатъчно добро, за да ме пуснат. Следващото нещо, което научих, беше, че ще ме отведат в полицейско управление в долината, където чакаше представител на британското посолство в Осло.
Налагаше се отново и отново да разказвам историята на Ане, Ричард и Кари и всеки път тя звучеше все по-невероятно в собствените ми уши.
— Трябва да й помогнете — продължавах да настоявам. — На Кари… трябва да настигнете кораба.
Британският служител и полицаят размениха погледи и полицаят каза нещо на норвежки. Веднага разбрах, че каквото и да беше, новините не бяха добри.
— Какво? — попитах. — Какво има? Какво не е наред?