— Полицията е открила два трупа — отговори най-сетне служителят на посолството с безизразен официален тон.
— Първия — в ранните часове на понеделник, изваден от риболовен кораб, втория — по-късно в понеделник, открит от водолази при полицейска акция.
Обхванах главата си с ръце, разтърках очите си с пръсти и видях как от натиска от вътрешната страна на клепачите ми избухват пламъци и искри. Поех си дълбоко дъх.
— Кажете ми — втренчих се в него. — Трябва да знам.
— Тялото, намерено от водолазите, е на мъж — каза бавно служителят от посолството. — Бил е прострелян в слепоочието, от полицията смятат, че може да е самонараняване. Не е имал никакви документи у себе си, но те предполагат, че е тялото на Ричард Балмър. Екипажът на „Аурора“ е съобщил за изчезването му.
Преглътнах.
— А другото?
— Другото е на жена, много слаба, с остригана коса. Полицията ще трябва да извърши аутопсия, но предварителният оглед сочи, че се е удавила. Госпожице Блеклок? — Огледа се нервно, сякаш се колебаеше как да постъпи. — Добре ли сте, госпожице Блеклок? Може ли някой да й подаде салфетка, ако обичате? Моля, не плачете, госпожице Блеклок, вече сте добре.
Но не можех да отговоря. А най-лошото беше, че той бе прав — аз бях добре, но Кари не беше.
Трябваше да е някаква утеха, че Балмър се бе самоубил, но не можех да го почувствам така. Просто седях, плачех в салфетката, която ми дадоха, и си мислех за Кари и за всичко, което бе направила с мен и за мен. Правилно или погрешно, тя беше платила с живота си. Не бях се оказала достатъчно бърза, за да я спася.
37
Таксито от летището ни откара до жилището на Джуда. Всъщност не бяхме го обсъждали, но някак си не можех да се изправя пред своя сутерен. Беше ми дошло до гуша да бъда затворена в стаи без светлина, а Джуда като че ли го осъзнаваше.
Той ме настани на дивана в дневната и ме зави с одеяло, като че бях малко дете или се възстановявах от болест, и ме целуна много внимателно по челото, сякаш можех да се счупя.
— Не мога да повярвам, че си у дома — повтори. — Когато ми показаха ботите ти на онази снимка…
Очите му се навлажниха. Почувствах, че и в моето гърло дращят сълзи.
— Тя ги взе — казах прегракнало. — За да мога да се престоря на нея. Тя…
Но не можах да довърша.
Джуда ме прегръща дълго време, а после, когато успя да заговори, преглътна и каза:
— Ти… получи много съобщения, знаеш ли. Хората се обаждаха на мен, защото гласовата ти поща се препълни. Аз ги записвам.
Бръкна в джоба си и ми подаде лист. Прегледах го. Повечето бяха имена, които бих очаквала: Лиси… Роуан… Ема… Джен…
Едно или две бяха изненадващи:
Тина Уест: Много облекчена, че си в безопасност. Няма нужда да се обаждаш.
Хлое Йенсен (?): Надява се, че си добре. Моля, обади се, ако има нещо, което тя или Ларс могат да направят.
Бен Хауърд. Няма съобщение.
— Господи, Бен! — Изпитах чувство за вина. — Изненадана съм, че иска да говори с мен. Обвиних го, че стои зад всичко това. Наистина ли се обади?
— Не е само това — каза Джуда и видях, че побърза да избърше очи с тениската си. — Тъкмо той вдигна тревога. Обади ми се от Берген, опитвайки се да разбере дали си се прибрала у дома нормално, а когато казах, че не съм се чувал с теб, от неделя, настоя да се обадя на полицията в Обединеното кралство и да им обясня, че е спешно. Каза, че вдигнал тревога, след като напуснали Тронхайм, но никой от екипажа не искал да го чуе.
— Не ме карай да се чувствам по-зле. — Закрих лицето си с ръце.
— Хей, той все още си е самодоволно малко лайно — каза Джуда.
Усмихна ми се мило и ме прониза угризение, когато видях, че зъбът му отново се е вкоренил.
— И даде доста гадно интервю за „Мейл“, в което представя нещата така, сякаш сте скъсали току-що.
— Добре — казах с нервен смях. — Това ме кара да се чувствам малко по-добре, задето го обвиних в убийство.
— Искаш ли чаша чай?
Кимнах, той се изправи и тръгна към кухнята. Извадих салфетка от кутията на масичката за кафе и си избърсах очите, взех дистанционното и включих телевизора в опит поне да се престоря, че всичко е нормално.
Прехвърлях каналите в търсене на нещо успокояващо и познато — повторение на „Приятели“ може би, или „Как се запознах с майка ти“, — когато се вцепених със сърце, заседнало в гърлото.
Погледът ми остана прикован в телевизионния екран — в мъжа, който ме гледаше оттам.
Беше Балмър.
Очите му бяха вперени в моите, устата му бе изкривена в онази негова асиметрична усмивка и за миг си помислих, че може би халюцинирам. Поех си дъх, готова да изкрещя, за да повикам Джуда, да го попитам дали и той вижда лицето, което ме гледа от екрана като в кошмар, но в следващия миг се появи водещият и осъзнах какво се случва. Беше съобщение за смъртта на Балмър.