„…извънредна новина за смъртта на британския бизнесмен и пер лорд Ричард Балмър. Лорд Балмър, който беше мажоритарен акционер в изпадналата в затруднения „Нортърн Лайт Груп“, бе открит мъртъв часове след като бе обявен за изчезнал от луксозната си яхта „Аурора“ край бреговете на Норвегия.“
Екранът отново се раздели на две, този път за да покаже Ричард, който стоеше на подиум и поднасяше някакво приветствие. Устните му мърдаха, но думите му бяха заглушени, за да може новинарят да продължи да говори на фона на видеоматериала, а когато камерата се спря върху лицето му в едър план, се улових, че самата аз съм спряла звука, станала съм от дивана и съм коленичила пред телевизора, с лице на сантиметри от неговото.
Когато завърши речта си, Ричард се поклони, камерата се приближи до лицето му, а той погледна към екрана и ми отправи характерното си леко намигване — така че стомахът ми се преобърна, а кожата ми настръхна.
Вдигнах дистанционното с разтреперана ръка, готова да го изхвърля от живота си веднъж завинаги, когато камерата се завъртя и видях една жена, седнала на първия ред, усмихната и аплодираща. Застинах и задържах пръста си над бутона за изключване. Тя беше изключително красива, по раменете й падаше река от дълга тъмнозлатиста коса, имаше изящно оформени скули и за миг се замислих къде я бях виждала преди. А след това… се досетих.
Беше Ане. Ане, каквато е била в началото на връзката си с Ричард, млада, красива и жизнена.
Докато аплодираше, тя изведнъж осъзна, че камерите са насочени към нея, очите й проблеснаха към обектива и аз видях нещо в тях, макар че беше трудно да се каже дали бе само във въображението ми или не. Стори ми се, че имаше нещо тъжно в изражението й, нещо, намекващо за клопка и страх. Но после тя се усмихна по-широко, вирна брадичка и видях, че това бе жена, която никога не би капитулирала, никога не би отстъпила, жена, която щеше да се бори до последно.
После картината се промени, отново се появи студиото, а аз изключих телевизора и отидох на дивана. Завих се с одеялото, обърнах се с лице към стената, слушах как Джуда приготвя чай в съседната стая… и мислех.
Часовникът на нощното шкафче на Джуда показваше, че минава полунощ. Лежахме заедно, гърдите му се притискаха към гърба ми, ръката му ме обгръщаше, придържаше ме здраво, сякаш не вярваше, че няма да изчезна в нощта.
Изчаках, докато не реших, че е заспал, преди да се разплача, но когато едно особено силно ридание разтърси гръдния ми кош, той заговори меко и тихо в ухото ми:
— Добре ли си?
— Мислех, че си заспал.
Гласът ми прозвуча пресекливо и прегракнало от сълзите.
— Плачеш ли?
Исках да отрека, но гърлото ми се бе стегнало и не можех да говоря, а и вече ми беше дошло до гуша от лъжи и преструвки.
Кимнах, а той протегна ръка и усети мокротата по бузата ми.
— О, скъпа.
Усетих движението на адамовата му ябълка, когато преглътна.
— Ще бъде… ти не трябва… — Той замълча, неспособен да продължи.
— Не мога да престана да мисля за нея — казах въпреки болката в гърлото. Беше ми по-лесно да не го гледам, да говоря на тихия мрак и на лунните петна по пода. — Не мога да го приема, нищо не е както трябва.
— Защото се е самоубил? — попита Джуда.
— Не само това. Ане. И… и Кари.
Джуда не отговори нищо, но знаех какво мислеше.
— Кажи го — прошепнах горчиво.
Той въздъхна и усетих гърдите му да се надигат и спускат до гърба ми, топлия му дъх на бузата ми.
— Сигурно не трябва да го казвам, но не мога да не се чувствам… щастлив.
Извъртях се под чаршафа, за да го погледна, а той вдигна ръка.
— Знам, знам, че е лошо, но това, което тя ти причини… честно, ако зависеше от мен, нямаше да я измъкна. Бих я оставил на рибите. Вероятно е добре, че не решавах аз.
Почувствах как в мен се надига гняв, гняв заради Кари, бита, тормозена и излъгана.
— Тя е мъртва заради мен — казах. — Не трябваше да ме пуска.
— Глупости. Ти се озова там само заради нея. Не е трябвало да убива онази жена и да те заключва.
— Няма как да го знаеш. Не знаеш какво се случва в отношенията между хората.
Помислих си за ужаса на Кари, за натъртванията по тялото й, за убедеността й, че никога няма да може да избяга от Ричард. Тя беше права.