Джуда не каза нищо. Не можех да видя изражението му в тъмното, но усещах мълчаливото му несъгласие.
— Какво? — попитах аз. — Не ми вярваш? Не смяташ, че хората могат да бъдат принудени да направят нещо от страх или от невъзможност да видят друг изход?
— Не, не става дума за това — каза бавно Джуда. — Това го приемам. Но все пак мисля, че въпреки всичко, ние сме отговорни за нашите собствени действия. Всички се страхуваме. Но не можеш да ми кажеш, че ти би сторила това на друг човек, без значение колко зле изглеждат нещата — да го заключиш така, да го държиш в плен, — без значение колко си била уплашена.
— Не знам — казах аз.
Помислих си за Кари, колко смела беше тя и колко крехка. Помислих си за маските, които носеше, за да скрие ужаса и самотата си. Помислих си за синината на ключицата й, за страха в очите й. Спомних си как се бе отказала от всичко заради мен.
— Слушай… — Седнах и се увих с чаршафа. — Онази работа, за която спомена, преди да замина. Онази в Ню Йорк. Отказа ли я?
— Да, всъщност, ами не… Смятам. Още не съм им се обадил. След като ти изчезна, някак си не ми беше до това. Защо? — Гласът на Джуда изведнъж беше станал неспокоен.
— Защото не мисля, че трябва да се отказваш. Мисля, че трябва да се съгласиш.
— Какво?
Той също се изправи, на лицето му падна лунна светлина и разкри изражение на шок и гняв. За миг изглеждаше сякаш не знаеше какво да каже, после думите му изригнаха:
— Какво по дяволите? Защо? Откъде ти хрумна?
— Е, това е шансът на живота ти, нали? Работата, която винаги си искал.
Усуках чаршафа между пръстите си по такъв начин, че прекъснах кръвообращението в тях, докато не усетих, че изтръпват и изстиват.
— Хайде да си кажем направо, нищо не те задържа тук, нали?
— Нищо не ме задържа тук?
Чух го да преглъща, видях юмруците му да стискат и да пускат белия чаршаф.
— Всичко ме задържа тук, поне така си мислех. Късаш с мен, така ли?
— Какво?
Сега беше мой ред да изпадна в шок. Поклатих глава и взех ръцете му в своите. Разтрих сухожилията и кокалчетата. Тези ръце ми бяха до болка познати. По дяволите.
— Не, Джуд! Не и за милион години. Казвам… Опитвам се да попитам… Хайде да тръгнем. Заедно.
— Но, но „Велосити“… твоята работа. Заместването на Роуън, докато е в майчинство. Това е твоят голям шанс. Не мога да го проваля.
— Това не е моят голям шанс.
Въздъхнах и се пъхнах отново под чаршафите, все още с ръцете на Джуда между дланите ми.
— Осъзнах го, когато бях на кораба. Прекарах, колко, почти десет години във „Велосити“, докато Бен и всички останали рискуваха, продължиха с по-значими и по-добри неща, а аз не. Бях прекалено уплашена. Струваше ми се, че съм им задължена, защото бяха застанали зад мен, когато бях загазила. Но Роуън никога няма да напусне — тя ще се върне след шест месеца, може би и по-малко, а аз нямам къде да отида. Истината е, че дори и да се изкача нагоре по стълбицата, вече не го искам. Никога не съм го искала — разбрах го на борда на кораба. Бог знае, че имах достатъчно време да го обмисля.
— Какво искаш да кажеш? Откакто се срещнахме, ти говориш само за това.
— Мисля, че бях загубила представа какво искам. Не искам да свърша като Тина и Александър, да пътувам от страна в страна и да виждам само петзвездни хотели и ресторанти „Мишлен“. Да, Роуън е посещавала половината от луксозните курорти в Карибския басейн, но в замяна прекарва живота си, разказвайки историите, които хора като Балмър искат да разкаже, а аз не желая това, вече не. Искам да пиша за нещата, които тези хора не искат да научим. А ако ще започвам да се изкачвам отново от дъното, е, мога да бъда на свободна практика навсякъде. Знаеш го.
Хрумна ми една мисъл и неволно се засмях колебливо.
— Бих могла да напиша книга! Моят плаващ затвор — истински случай от ада на седемте морета.
— Ло! — Джуда стисна ръцете ми, очите му бяха големи и тъмни в лунната светлина. — Ло, престани, престани да се шегуваш. Сериозно ли го казваш?
Поех си дълбоко дъх. После кимнах.
— Никога не съм била по-сериозна.
После Джуда заспа, отпуснал глава на рамото ми така, че със сигурност щях да се схвана, но сърце не ми даваше да се отместя.
— Буден ли си? — прошепнах.
Отначало не отговори и помислих, че е заспал, както имаше навик да се изключва между едно вдишване и следващото, но после се размърда и проговори.
— Малко.
— Не мога да заспя.
— Шшш… — Той се извъртя в прегръдката ми и ме погали по лицето. — Всичко е наред, всичко свърши.