Трапът играеше под краката ми, мазните, мастилени води на пристанището се въртяха и плискаха отдолу, и за миг ми се стори, че падам, а стоманата под краката ми поддава. Стиснах очи и сграбчих студената метална релса.
После чух женски глас някъде отпред.
— Прекрасна миризма, нали?
Примигнах. На входа на съда стоеше стюардеса. Беше платиненоруса, загоряла до тъмнокафяво, и сияеше, сякаш бях нейната богата, отдавна изгубена роднина от Австралия. Поех си дъх, опитах се да се овладея, след което изминах останалата част от пътя до „Аурора Бореалис“.
— Добре дошли, госпожице Блеклок — каза стюардесата, когато влязох.
Акцентът й бе неуловим, а думите й успяваха по някакъв начин да внушат впечатлението, че срещата й с мен е житейско преживяване, равностойно на печалба от лотарията.
— Много ми е приятно да ви приветствам на борда. Може ли някой от нашите носачи да вземе багажа ви?
Огледах се наоколо, опитвайки се да разбера как бе узнала коя съм. Чантата ми беше изчезнала, преди да успея да протестирам.
— Мога ли да ви предложа чаша шампанско?
— Ммм… — Отличих се с остроумен отговор.
Стюардесата го прие за да и се оказах с розова чаша в ръка.
— Хм, благодаря.
Интериорът на „Аурора“ беше зашеметяващ. Съдът може да беше малък, но вътре бяха натъпкали неща колкото за десет пъти по-голям кораб. Вратите отвъд трапа се отваряха към площадка пред дълга извита стълба, където всеки сантиметър повърхност беше шлифован, облицован в мрамор или драпиран със сурова коприна. Цялото пространство беше осветено от кристален полилей, разсипващ пръски светлина, които наподобяваха слънчеви отблясъци по морската повърхност в летен ден. Беше леко отблъскващо — не в смисъл на социални угризения, макар че ако се замислиш по-сериозно, и това също, но най-вече заради дезориентацията, която предизвикваше. Кристалите действаха като призми върху всяка капка светлина, заслепяваха те, нарушаваха равновесието с усещането, че гледаш в детски калейдоскоп. Ефектът, съчетан с липсата на сън, не беше твърде приятен.
Стюардесата сигурно ме беше видяла да се взирам, защото се усмихна гордо.
— Главното стълбище наистина е впечатляващо, нали? — попита. — Само в този полилей има над две хиляди кристала „Сваровски“.
— Боже — казах слабо.
Главата ми пулсираше и аз се опитвах да си спомня дали бях взела ибупрофен. Беше трудно да не замижиш.
— Много се гордеем с „Аурора“ — продължи стюардесата сърдечно. — Казвам се Камила Лидман и отговарям за гостоприемството на кораба. Кабинетът ми е на долната палуба и ако има каквото и да е, което бих мога да направя, за да бъде престоят ви при нас по-приятен, моля, не се колебайте да го поискате. Моят колега, Джоузеф… — Тя посочи усмихнатия рус мъж вдясно от нея. — …ще ви покаже каютата и съоръженията. Вечерята е в осем, но ви каним да се присъедините към нас в седем часа в салон „Линдгрен“ за презентация на съоръженията на кораба и чудесата, на които можете да се насладите в този круиз. Ах! Господин Ледерер.
Висок, мургав мъж на четирийсетина години се приближи към нас, следван от носач, който се бореше с огромен куфар.
— Моля ви, бъдете внимателен — каза той, видимо подразнен, когато количката подскочи на съединението на града. — В този куфар има много деликатно оборудване.
— Господин Ледерер — каза Камила Лидман, със същия близък до делириум ентусиазъм, който бе вложила в моето посрещане.
Трябваше да й го призная — бях впечатлена от актьорските й умения, но в случая с господин Ледерер вероятно й отнемаше по-малко усилия, тъй като той изглеждаше доста приятно за окото.
— Позволете да ви приветствам на борда на „Аурора“. Мога ли да ви предложа чаша шампанско? А госпожа Ледерер?
— Госпожа Ледерер няма да дойде.
Господин Ледерер прокара ръка през косата си и хвърли леко развеселен поглед към полилея „Сваровски“.
— О, съжалявам. — Безупречното чело на Камила Лидман се намръщи. — Надявам се, че всичко е наред?
— Е, тя е в добро здраве — каза господин Ледерер. — Всъщност чука се с най-добрия ми приятел.
Той се усмихна и си взе шампанско. Камила премигна и след това каза меко:
— Джоузеф, моля, придружете госпожица Блеклок до каютата й.