Джоузеф се поклони леко и протегна ръка към стълбата, която водеше надолу.
— Насам, моля? — каза той.
Кимнах мълчаливо и се оставих да бъда отведена, все още стиснала чашата шампанско. Зад гърба си чух Камила да обяснява на господин Ледерер за офиса си на долната палуба.
— Вие сте в каюта 9, апартамент „Линей“ — каза Джоузеф, докато го следвах през бежовия полумрак в покрития с дебел мокет коридор без прозорци. — Всички каюти са кръстени на известни скандинавски учени.
— Кой получава „Нобел“? — изтърсих нервно.
Коридорът предизвикваше странно, задушаващо усещане, жестоката преса на клаустрофобията върху тила ми. Не беше само заради теснотата, но и заради слабите лампи и липсата на естествена светлина.
Джоузеф отговори сериозно:
— Специално в това пътуване апартаментът „Нобел“ ще бъде зает от лорд и лейди Балмър. Лорд Балмър е директор на компанията „Северно сияние“, която притежава плавателния съд. Има десет каюти — каза ми той, докато слизахме по следващо стълбище, — четири отпред и шест отзад, всички на средната палуба. Всяка каюта включва студио с до три стаи, със самостоятелен санитарен възел, с вана в пълен размер и отделен душ, голямо двойно легло и самостоятелна веранда. Апартамент „Нобел“ разполага със собствена хидромасажна вана.
Веранда? Някак си идеята да имаш веранда на круизен кораб ми се стори напълно сбъркана, но като го обмислих, си казах, че не беше по-странно, отколкото да имаш каквато и да е друга открита палуба. Гореща вана? Е, по-добре беше да си мълча.
— За всяка каюта е определен стюард, който ще е на ваше разположение денонощно. Ваши стюарди ще бъдем самият аз и колежката ми Карла, с която ще се срещнете по-късно тази вечер. Ще се радваме да ви помагаме по всякакъв начин по време на престоя ви на „Аурора“.
— Значи това е средната палуба, нали? — попитах.
Джоузеф кимна.
— Да, на тази палуба има единствено апартаменти за пътници. На горния етаж ще откриете трапезария, спа, салон, библиотека, слънчева тераса и други обществени места. Всички са кръстени на скандинавски писатели — салон „Линдгрен“, трапезария „Янсон“ и така нататък.
— Янсон?
— Туве — допълни той.
— О, разбира се. Мумините — казах глупаво.
Боже, главата ми се пръскаше.
Бяхме стигнали до облицована с дърво врата с дискретна табелка 9: „Линей“. Джоузеф отвори вратата и се отдръпна, за да ми позволи да вляза вътре.
Мястото беше, без преувеличение, седем или осем пъти по-хубаво от моето жилище, а не и много по-малко. От дясната ми страна се простираха огледални гардероби, а в средата, обградено от диван от едната страна и тоалетка от другата, имаше огромно двойно легло с бяла ленена покривка, подканящо гладка и свежа.
Но онова, което ми направи най-голямо впечатление, не беше пространството — което беше внушително, — а светлината. Още с влизането от тесния, изкуствено осветен коридор леещата се от верандата светлина те заслепяваше. Ефирните бели завеси се вееха от бриза и видях, че плъзгащата се врата е отворена. Изпитах мигновено усещане за облекчение, сякаш от гърдите ми се бе вдигнала някаква тежест.
— Вратите могат да се залостят — обясни Джоузеф зад мен, — но резето ще се освободи автоматично в случай на неблагоприятни метеорологични условия.
— О, чудесно — казах небрежно, но си мислех само колко много ми се искаше Джоузеф да се махне, за да мога да се отпусна на леглото и да потъна в унес.
Вместо това стоях, потискайки едва-едва прозяванията си, докато Джоузеф ми разказа за функциите на банята (да, използвала съм такава и преди, благодаря), хладилника и минибара (всичко безплатно — за нещастие на черния ми дроб) и обясни, че ледът ще се подменя два пъти на ден, а аз мога да звъня на него или на Карла по всяко време.
Най-накрая неудържимите ми прозевки вече не можеха да бъдат пренебрегвани, той пак се поклони леко, извини се и ме остави да се разположа в каютата.
Нямаше смисъл да се преструвам, че не съм впечатлена. Бях. Предимно от леглото, което буквално крещеше да се хвърля в него и да спя трийсет-четирийсет часа. Гледах девствено бялата завивка и разпръснатите възглавници в златно и бяло и копнежът течеше по вените ми като материална субстанция, предизвикваше бодежи от тила до върховете на пръстите на ръцете и краката. Нуждаех се от сън. Започвах да го желая като наркоман, броящ часовете до следващата доза. Трийсетте минути дрямка в таксито само бяха влошили нещата.
Но сега не биваше да заспивам. Ако го направех, навярно нямаше да се събудя, а не можех да си позволя да пропусна вечерта. Сигурно щях да успея да си спестя някои от събитията по-късно през седмицата, но непременно трябваше да отида на вечерята и презентацията тази вечер. Това беше първата нощ на борда — всички щяха да установяват контакти и да се запознават усилено. Ако го пропуснех, това щеше да е огромна черна точка за мен и никога нямаше да наваксам.