Още се опитвах да пресметна колко месеца би трябвало да работя, за да мога да платя една седмица престой на „Аурора“ като пътник, когато чух нещо — някакъв неясен тих шум през шуртенето на водата, който не можех да различа, но определено звучеше така, сякаш идваше от стаята ми. Пулсът ми се ускори леко, но продължавах да дишам спокойно и равномерно, докато отварях очи, за да спра водата.
Вместо това видях вратата на банята да се люшва към мен, сякаш някой я бе бутнал с бърза, сигурна ръка.
Тя се затръшна със звучното, отчетливо изщракване на тежка врата, изработена от най-качествен материал, и аз останах в горещия мокър мрак със струята, биеща по темето ми, и сърце, което блъскаше толкова силно, че би го регистрирал сонарът на кораба.
Не можех да чуя нищо от пулсирането на кръвта в ушите ми и шума на душа. И не можех да видя нищо, освен червената светлинка на цифровото табло на душа. Гадост. Гадост. Защо не бях заключила два пъти вратата на каютата?
Стори ми се, че стените на банята настъпват към мен, че мракът ме поглъща цялата.
Не се паникьосвай — казах си. — Никой няма да те нарани. Никой не е нахлул. Вероятно просто е дошла камериерка да оправи леглото или вратата се е затворила сама. Престани. Без паника.
Заставих се да посегна към бутоните за управление. Водата стана ледена, после агонизиращо гореща, след което изкрещях и се дръпнах назад, ударих коляното си в стената, но най-накрая намерих правилния бутон, струята спря и аз се хвърлих към ключа за осветлението.
То блесна и заля малкото помещение с безпощадна светлина, а аз се втренчих в огледалото — смъртно бледа, с мокра коса, прилепнала към черепа като на момичето от „Предизвестена смърт“.
Гадост.
Така ли щеше да е отсега нататък? Превръщах се в човек, който получава пристъпи на паника, ако трябва да се прибере у дома с метрото или да пренощува сам у дома?
Не, по дяволите. Няма да стане.
На вратата висеше хавлия и аз бързо се увих в нея и разтреперана си поех дълбоко дъх.
Няма да се превърна в такъв човек.
Отворих вратата на банята, сърцето ми биеше толкова силно и бързо, че виждах звезди пред очите.
Без паника — казах си твърдо.
Стаята беше празна. Съвсем празна. И вратата беше заключена два пъти, дори веригата беше поставена. Нямаше как да се влезе. Може би просто бях чула някого в коридора. Явно движението на кораба бе причинило затварянето на вратата, повлечена от собственото си тегло. Проверих отново веригата, усетих нейната здравина и успокояващо солидна тежест в дланта си, а после се отправих към леглото с омекнали крака, излегнах се с все още разтуптяно от изригналия адреналин сърце и зачаках пулсът ми да влезе в нормални граници.
Представих си, че заравям лице в рамото на Джуда и за миг едва не избухнах в сълзи, но стиснах зъби и ги преглътнах. Джуда не беше отговорът на всичко това. Проблемът беше в мен и моите панически пристъпи.
Нищо не е станало. Нищо не е станало. Повтарях си го успоредно с бързите вдишвания, докато не почувствах, че започвам да се успокоявам.
Нищо не се случи. Нито сега, нито тогава. Никой не ме нарани.
Окей.
Господи, имах нужда от питие.
В минибара имаше тоник, лед и половин дузина шишенца джин, уиски и водка. Сложих лед в чаша, излях отгоре няколко миниатюрни бутилки и я разклатих с все още леко трепереща ръка. Допълних я с тоник и я изгълтах.
Джинът беше толкова силен, че се задавих, но усетих топлината на алкохола да се разлива в клетките и кръвоносните ми съдове и моментално се почувствах по-добре.
Когато чашата се изпразни, се надигнах, като усещах лекота в главата и крайниците си, и извадих телефона от чантата си. Нямаше сигнал, явно бяхме извън обхват, но имаше безжичен интернет.
Кликнах върху „Поща“ и загледах, дъвчейки ноктите си, докато имейлите се появяваха един по един във входящата кутия. Не беше толкова зле, колкото се бях опасявала — в края на краищата беше неделя, — но докато преглеждах списъка, осъзнах, че съм напрегната като ластик, който всеки момент ще се скъса, и в същия миг разбрах какво търсех и защо. Нямаше нищо от Джуда. Усетих раменете ми да се смъкват.
Отговорих на малкото спешни писма, отбелязах останалите като непрочетени, а после натиснах „Ново писмо“.
„Скъпи Джуда“ — написах, но останалите думи не идваха. Замислих се какво ли прави в момента. Дали си приготвя багажа? За някой евтин полет? Или лежи в анонимна хотелска стая, пише коментари в Туитър, съобщения, мисли за мен…
Изживях отново момента, в който стоварих тежката метална лампа в лицето му. За какво си мислех?
Не мислеше, казах си. Беше полузаспала. Вината не е твоя. Беше инцидент.
Фройд казва, че няма инциденти — прошепна гласчето в главата ми. — Може би ти си…
Поклатих глава, отказвайки да слушам.
Скъпи Джуда, обичам те.
Липсваш ми.
Съжалявам.
Изтрих имейла и започнах нов.