Отговорих на малкото спешни писма, отбелязах останалите като непрочетени, а после натиснах „Ново писмо“.
„Скъпи Джуда“ — написах, но останалите думи не идваха. Замислих се какво ли прави в момента. Дали си приготвя багажа? За някой евтин полет? Или лежи в анонимна хотелска стая, пише коментари в Туитър, съобщения, мисли за мен…
Изживях отново момента, в който стоварих тежката метална лампа в лицето му. За какво си мислех?
Не мислеше, казах си. Беше полузаспала. Вината не е твоя. Беше инцидент.
Фройд казва, че няма инциденти — прошепна гласчето в главата ми. — Може би ти си…
Поклатих глава, отказвайки да слушам.
Скъпи Джуда, обичам те.
Липсваш ми.
Съжалявам.
Изтрих имейла и започнах нов.
До: Памела Крю
От: Лора Блеклок
Изпратен: неделя, 20 септември
Относно: Жива и здрава
Здрасти, мамо, в безопасност на борда на кораба, който е много готин. Би ти харесало! Само едно бързо напомняне да вземеш Дилайла тази вечер. Оставих панера й на масата, а храната е под мивката. Наложи се да сменя бравата — новият ключ е у г-жа Джонсън на горния етаж.
Обичам те и БЛАГОДАРЯ!
Ло хх
Натиснах „Изпрати“, после отворих „Фейсбук“ и написах съобщение на най-добрата ми приятелка Лиси.
Това място е безумно хубаво. Има НЕОГРАНИЧЕНИ безплатни напитки в минибара в каютата ми — извинявай, искам да кажа, шибания огромен АПАРТАМЕНТ, — което не се отразява добре на моя професионализъм и на черния ми дроб. Ще се видим от другата страна, ако оцелея.
Ао хх
Налях си още джин и се върнах към имейла до Джуда. Трябваше да напиша нещо. Не можех да оставя нещата така, както бяха, когато си тръгнах. Замислих се за момент, след това написах: „Скъпи Дж. Съжалявам, че бях такава кучка, преди да тръгна. Това, което казах, беше невероятно несправедливо. Обичам те много“. Наложи се да спра, защото сълзите ми замъгляваха екрана. Направих пауза и трескаво си поех въздух няколко пъти. После разтрих очи и завърших: „Пиши ми, когато стигнеш. Безопасно пътуване. Ло ххх“.
Презаредих пощата си, този път с по-малко надежди, но нямаше нищо ново. Въздъхнах и пресуших втория си джин. Часовникът до леглото показваше 6:30, което означаваше, че е време за бална рокля номер едно.
Когато ми съобщи, че дрескодът за вечеря е „официален“ (превод: безумен), Роуън ми бе препоръчала да наема поне седем вечерни рокли, така че да не се налага да нося един и същ тоалет два пъти. Но тъй като тя не предложи да поеме разходите, бях наела три, което беше с три повече, отколкото ако разчитах само на собствените си ресурси.
Любимият ми тоалет беше върховен — дълга, сребристобяла рокля по тялото, покрита с кристали, за която асистентката в магазина заяви без капчица сарказъм, че в нея приличам на Лив Тайлър от „Властелинът на пръстените“. Не съм сигурна, че успях да запазя лицето си достатъчно безизразно, защото тя продължи да ме поглежда подозрително, докато аз пробвах другите.
Но не се чувствах достатъчно смела, за да започна с кристали, тъй като можеше да се окаже, че има хора по дънки, доколкото знаех, така че се спрях на най-скромния избор — дълга и тясна рокля от тъмносив сатен. На дясното рамо имаше апликация от блестящи листа, но човек не можеше да се отърве без нищо. Изглежда, повечето бални тоалети сякаш бяха проектирани от петгодишни момиченца, въоръжени с пистолети за конфети, но поне този не изглеждаше съвсем като след експлозия в завод за барбита.
Вмъкнах се в нея и вдигнах ципа отстрани, после извадих пълния комплект муниции от чантичката си за гримове. Щеше да ми трябва повече от едно мазване на блясък за устни, за да придобия поне донякъде вид на човешко същество тази вечер. Тъкмо нанасях фон дьо тен върху порязването на скулата си, когато осъзнах, че спиралата за мигли я няма в купчината.
Прерових чантата си с напразната надежда, че може да е там, опитвайки се да си спомня къде я бях видяла за последен път. После се досетих. Беше останала в откраднатата чанта — заедно с всичко останало. Невинаги си слагах, но без тъмни мигли опушеният ми очен грим изглеждаше странно и непропорционално — сякаш недовършен. За миг ми мина абсурдната мисъл да импровизирам с течна очна линия, но вместо това предприех последно неуспешно претърсване на чантата си — изтърсих всичко на леглото с надеждата, че не си спомням добре или имам резервна. Знаех си обаче, че не е там, и прибирах всичко в чантата, когато чух шум от съседната каюта — рев на пусната вода под налягане в тоалетната, разпознаваем дори през приглушеното бучене на двигателя.