Взех си електронната карта ключ и излязох боса в коридора.
На ясеновата врата вдясно имаше малка табела с надпис „10: Палмгрен“, което ме накара да мисля, че притокът от изтъкнати скандинавски учени трябва да беше поизтънял, докато завършат монтажа на този кораб. Почуках колебливо.
Нямаше отговор. Почаках. Може би обитателят беше в банята.
Отново почуках, три отсечени удара, а после финално силно издумкване, в случай че имаха проблеми със слуха.
Вратата се разтвори рязко, сякаш някой беше стоял от другата страна.
— Какво има? — попита тя, едва ли не преди вратата да се отвори. — Всичко наред ли е? — После изразът й се промени. — По дяволите. Коя сте вие?
— Аз съм съседката ви — казах.
Тя беше млада и красива, с дълга тъмна коса и носеше овехтяла прокъсана тениска на „Пинк Флойд“, което по някакъв начин ме накара да почувствам симпатия към нея.
— Лора Блеклок. Ло. Съжалявам, знам, че звучи наистина странно, но се чудех дали можете да ми заемете някаква спирала за мигли?
На тоалетката зад нея се виждаха разпръснати тубички и кремове, а самата тя беше с лек очен грим, което ми подсказа, че бях попаднала на точното място.
— О — изглеждаше разочарована. — Добре. Почакайте.
Тя изчезна, затвори вратата зад себе си, после се върна с тубичка „Мейбълин“ и я пъхна в ръката ми.
— Ей, благодаря — казах. — Ще я върна веднага.
— Задръжте я — отвърна тя.
Протестирах машинално, но тя махна с ръка.
— Сериозно, не искам да я връщате.
— Ще измия спиралата — предложих, но тя нетърпеливо поклати глава.
— Казах ви, не искам да я връщате.
— Добре — отговорих изненадана. — Благодаря.
— Моля. — Тя затвори вратата пред лицето ми.
Върнах се в моята каюта, замислена за странната кратка среща. Аз се чувствах не на място на това пътуване, докато тя изглеждаше съвсем като риба във вода. Нечия дъщеря може би? Питах се дали ще я видя на вечеря.
Тъкмо бях приключила с поставянето на взетата назаем спирала, когато на вратата се почука. Може би беше променила решението си.
— Хей — казах аз, докато отварях вратата и я задържах. Но отвън стоеше друго момиче, облечено в униформа. Веждите й бяха доста жестоко изскубани, което й придаваше израз на постоянно удивление.
— Здравейте — каза тя с пестелив скандинавски поклон. — Казвам се Карла и съм ваш придружител заедно с Джоузеф. Исках само да ви се представя и да ви напомня за презентацията в…
— Помня — казах по-рязко, отколкото имах намерение. — Седем вечерта в залата на Пипи Дългото чорапче, или както там се нарича.
— О, виждам, че познавате скандинавските писатели! — грейна тя.
— Не съм толкова добра с учените — признах. — Ще бъда там.
— Чудесно. Лорд Балмър очаква с нетърпение да ви посрещне на борда.
След като си отиде, потърсих в куфара си наметката, която вървеше с роклята — някакъв сив копринен шал, който ме накара да се чувствам като отдавна изгубената сестра Броите, — и я увих около раменете си.
Заключих вратата след себе си, пъхнах картата ключ в сутиена си, после продължих по коридора и стигнах до салон „Линдгрен“.
7
Бяло. Бяло. Всичко беше бяло. Светлият дървен под. Кадифените дивани. Дългите завеси от сурова коприна. Безупречните стени. Беше невероятно непрактично за пътнически кораб — и абсолютно преднамерено, както би трябвало да предположа.
Друг полилей „Сваровски“ висеше от тавана и нямаше как да не спра на вратата, не просто леко замаяна. Не беше само заради светлината и начина, по който се отразяваше и се пречупваше от кристалите на тавана, беше и заради мащаба. Помещението беше съвършено копие на зала за приеми в петзвезден хотел или салон на „Куин Елизабет 2“, но беше малко. Не побираше повече от дванайсет или петнайсет души, при това те изпълваха пространството, а дори и полилеят беше умален, за да се побере. Сякаш надничах през вратата на кукленска къщичка, където всичко е миниатюрно и леко несъразмерно, възглавничките са твърде големи и твърди за малките столчета, чашите за вино са големи колкото фалшивата бутилка шампанско.
Още оглеждах стаята, търсейки момичето в тениска на „Пинк Флойд“, когато в коридора зад мен прозвуча нисък, развеселен глас.
— Ослепително, нали?
Обърнах се и видях загадъчния господин Ледерер да стои там.
— Има нужния ефект — казах.