Той протегна ръка.
— Коул Ледерер.
Името ми беше бегло познато, но не бих могла да кажа откъде.
— Лора Блеклок.
Стиснахме си ръцете и го поведох навътре. Дори когато се изкачваше по трапа в дънки и тениска, той беше онова, което Лиси би нарекла „радост за окото“. Сега носеше смокинг по начин, който ме накара да си припомня правилото на Лиси: смокингът добавя 33 процента към привлекателността на мъжа.
— И така — каза той, като взе чаша от подноса, предложен от още една усмихната скандинавска стюардеса, — какво ви води на „Аурора“, госпожице Блеклок?
— О, наричайте ме Ло. Аз съм журналистка, работя за „Велосити“.
— Е, много съм щастлив да се срещна с вас, Ло. Мога ли да ви предложа едно питие?
Взе втора чаша и я вдигна с усмивка. Спомних си за, празните бутилчици в каютата и потръпнах за миг, осъзнала, че съм на ръба да прекаля с пиенето рано вечерта, но не исках да изглеждам груба. Стомахът ми беше много, много празен, а действието на джина не беше преминало, но още една чашка едва ли щеше да ми навреди.
— Благодаря — казах най-сетне.
Той ми я подаде, пръстите му докоснаха моите по начин, който едва ли би могъл да се нарече случаен, и аз отпих, опитвайки се да удавя нервността си.
— А вие? Каква е ролята ви тук?
— Аз съм фотограф — каза той и изведнъж осъзнах къде съм чувала името преди.
— Коул Ледерер! — възкликнах.
Идеше ми да се ритна. Роуан щеше да се лепне веднага за него, още на трапа.
— Разбира се, вие направихте онзи невероятен репортаж: в „Гардиън“ за топенето на полярните ледени шапки.
— Така е.
Усмихна се, нескрито поласкан, че е разпознат, макар да се очакваше, че тази тръпка би трябвало да е попреминала — та той беше само на крачка от славата на Дейвид Бейли.
— Бях поканен да отразя това пътуване — нали знаете, импресии от фиордите и други подобни неща.
— Обикновено вашите теми не са такива, нали? — попитах неочаквано.
— Не — съгласи се той. — Напоследък се занимавам повече със застрашени видове или изложена на риск среда, а не мисля, че за тези тук съществува някаква опасност от изчезване. Всички изглеждат много добре хранени.
Огледахме заедно помещението. Трябваше да се съглася с него, особено що се отнасяше до мъжете. В далечния ъгъл имаше една групичка, която сякаш би могла да оцелее в продължение на седмици благодарение на запасите си от мазнини при евентуално корабокрушение. С жените обаче беше различно. Всички имаха онази стройна, сякаш полирана фигура, която говореше за Бикрам йога и макробиотична диета, и не ми се вярваше, че ще оцелеят дълго, ако корабът потъне. Навярно биха могли да изядат някого от мъжете.
Разпознах няколко лица от други издания — Тина Уест, тънка като сламка и с бижута, тежащи повече от нея, редактор на „Вернеан Таймс“ (девиз: 80 дни са само началото); журналиста пътешественик Александър Белом, който пишеше репортажи и статии за храна за много европейски издания и списания на самолетни компании и който беше охранен и закръглен като морж, както и Арчър Фенлан, известен експерт по „екстремните пътешествия“.
Арчър, който беше може би на четирийсет години, но изглеждаше по-възрастен с потъмнялото си обветрено лице, пристъпваше от крак на крак и явно се чувстваше неудобно със смокинг и папийонка. Не можех да си представя какво правеше тук — обикновено ядеше личинки някъде по Амазонка, но може би си беше взел малко почивка.
Не откривах никъде момичето от съседната каюта.
— Бау! — произнесе глас зад мен.
Извърнах се рязко.
Бен Хауърд. Какво, по дяволите, правеше тук? Хилеше ми се през гъста, хипстърска брада, която беше нещо ново, откакто го бях видяла за последен път.
— Бен — казах тихо, опитвайки се да овладея шока. — Как си? Познаваш ли Коул Ледерер? С Бен бяхме заедно във „Велосити“. Сега той пише за… за кого в момента? „Инди“? „Таймс“?
— С Коул се познаваме — подхвърли Бен. — Отразявахме заедно оная история с Грийнпийс. Как върви, човече?
— Добре — каза Коул.
Демонстрираха онази мъжествена полупрегръдка, както когато сте прекалено метросексуални за ръкостискане, но не достатъчно хип-хоп, за да ударите юмруци.
— Изглеждаш добре, Блеклок — каза Бен, като се обърна към мен и ме огледа от глава до пети така, че ми се прииска да го изритам в топките, само дето роклята ми беше прекалено тясна. — Макар че… да не си участвала пак в бой в клетка?
За миг не схванах какво имаше предвид. После осъзнах: синината на бузата ми. Очевидно моят експеримент с фон дьо тен не беше толкова сполучлив, колкото си мислех.