Проблесналият спомен за вратата, която ме удря по бузата, за човека в апартамента ми — висок колкото Бен, със същите блестящи тъмни очи — беше толкова ярък, че сърцето ми се разтуптя, гърдите ми се стегнаха и за един дълъг миг не можах да намеря думи, за да отговоря. Просто се втренчих в него, без да се опитам да смекча ледения си израз.
— Съжалявам, съжалявам — вдигна ръка. — Не е моя работа, знам. Боже, тази яка ме стяга. — Той подръпна папийонката си. — А как се докопа до този круиз? Напредваш в кариерата?
— Роуън е болна — казах сухо.
— Коул! — гласът нахлу в неловката пауза и всички се обърнахме да погледнем.
Беше Тина, която се плъзгаше гладко по девствения под от бял дъб, а сребристата й рокля шумолеше като змийска кожа. Тя целуна силно Ледерер по двете бузи, без да обърне внимание на мен и на Бен.
— Скъпи, толкова много време мина — гласът й беше дрезгав от вълнение. — А кога ще направиш онова, което обеща, за „Вернеан“?
— Здравей, Тина — каза Коул с нотка на умора в гласа.
— Позволи ми да те представя на Ричард и Ларс — прошепна тя и като го хвана под ръка, го затегли към групичката, която бях забелязала в началото.
Той позволи да бъде отведен и изрази съжалението си с лека усмивка през рамо, докато вървеше. Бен го изгледа как се отдалечава и се извърна към мен, вдигайки вежди с такъв комичен синхрон, че прихнах.
— Мисля, че знаем коя е кралицата на бала, нали? — каза той сухо и аз трябваше да кимна. — Е, а ти как си? — продължи той. — Още ли си с американчето?
Какво можех да кажа? Че не знам? Че има голяма вероятност да съм провалила нещата толкова, че да го загубя?
— Все още много недостъпна — казах най-сетне кисело.
— Жалко. Но нали знаеш, каквото се случи във фиордите, си остава във фиордите…
— О, стига, Хауърд — изръмжах.
Той вдигна ръце.
— Не можеш да упрекнеш един мъж, че е опитал.
О, мога, помислих си, но не го казах. Вместо това грабнах друга чаша от минаващата сервитьорка и се огледах за нещо, с което да сменя темата.
— А кои са другите? — попитах. — Дотук сме ти, аз, Коул, Тина и Арчър. А, и Александър Белом. Ами онази тълпа там? Кимнах към групичката, с която разговаряше Тина. Бяха трима мъже и две жени, едната на моята възраст, но с около 50 000 лири по-добре облечена, а другата… е, другата си беше изненада.
— Това са лорд Балмър и неговите приятелчета. Нали знаеш, той е собственикът на кораба и… Предполагам, че ще го наречеш лице на компанията?
Вгледах се в групата, опитвайки се да разпозная лорд Балмър, какъвто го бях зърнала в „Уикипедия“. Отначало не можах да разбера кой от тях е, но после един от мъжете избухна в смях, отметнал глава, и веднага разбрах, че това е той. Беше висок, слаб и жилав, облечен в толкова добре ушит костюм, че със сигурност беше ръчна изработка, и силно загорял, с вида на човек, който прекарва много време на открито. Светлосините му очи се стесниха до процепи, когато се разсмя, слепоочията му бяха посивели, но това беше посребряването, което върви с изключително черната коса, а не със старостта.
— Толкова е млад. Струва ми се странно някой на нашата възраст да бъде пер, не мислиш ли?
— Мисля, че е и виконт някой си. Парите са предимно на жена му, разбира се. Тя е наследница на Лингстад, семейството й е производител на автомобили. Знаеш ли за кого говоря?
Кимнах. Бизнес познанията ми бяха откъслечни, а семейството беше изключително дискретно, но дори и аз бях чувала за фондация „Лингстад“. Всеки път, когато показваха кадри от зона на бедствия, тяхното лого личеше на камионите и контейнерите с помощи. Внезапно си спомних; една снимка, която бях виждала навсякъде във вестниците; миналата година — може би беше дело на Коул — сирийска майка, застанала пред камион с надпис „Лингстад“ с бебе в ръце, повдигнала детето като талисман към шофьора, за да спре колата.
— Това тя ли е?
Кимнах към стройната като фиданка ослепително руса блондинка с гръб към мен, която се смееше на нещо, казано от някого от мъжете. Беше облечена в поразително проста рокля от розова естествена коприна, която ме накара да се почувствам така, сякаш бях извадила моята от сандъка с детските си дрешки. Бен поклати глава.
— Не, това е Хлое Йенсен. Бивш модел, омъжена за онзи тип с русата коса, Ларс Йенсен. Той е важна клечка във финансите, шеф на голяма шведска инвестиционна група. Предполагам, че Балмър го е поканил като потенциален инвеститор. Не, съпругата на Балмър е онази до него, с тюрбана.
О… Тя беше изненадата. За разлика от останалите в групата, жената с тюрбана изглеждаше… ами, изглеждаше болна. Беше облечена в някакво безформено сиво копринено кимоно, с цвета на очите й, нещо средно между вечерна рокля и халат, но дори и оттук виждах, че е с копринен шарф, увит около скалпа й, а кожата й беше восъчно бледа. Бледността й контрастираше рязко с останалата част от групата, която изглеждаше почти неприлично здрава в сравнение с нея. Осъзнах, че съм вперила поглед в нея, и наведох очи.