— Тя е болна — поясни Бен, без да е необходимо. — Рак на гърдата. Мисля, че е доста сериозно.
— На колко години е?
— Едва на трийсет, мисля. По-млада е от него във всеки случай.
Когато Бен довърши питието си и се извърна, за да потърси сервитьор, усетих, че отново обръщам поглед към нея. Никога, дори и след милион години, не бих я разпознала по снимката, която бях виждала онлайн. Може би заради сивеещата кожа или безформената коприна, но тя изглеждаше с години по-стара, а без разкошната грива от златиста коса беше съвсем различна жена.
Защо беше тук, а не у дома, полегнала на дивана? Но, от друга страна, защо да не е тук? Може би не й оставаше да живее дълго. Може би се опитваше да се възползва максимално от времето си. А може би, както изведнъж си помислих, може би тя желаеше онази жена в сивата рокля да престане да я гледа със съжаление и да я остави на мира.
Отново отклоних поглед и потърсих някого не толкова уязвим, когото да можем да обсъдим. В групата беше останал само един човек, когото не бяхме споменали, висок възрастен мъж с добре поддържана прошарена брада и коремче, което можеше да бъде само продукт на множество разточителни обяди.
— Кой е онзи, който прилича на Доналд Съдърланд? — попитах Бен.
Той се обърна пак към мен.
— Кой? О, това е Оуен Уайт. Британски инвеститор. От типа на Ричард Брансън, но в по-малък мащаб.
— Господи, Бен. Откъде знаеш всичко това? Да не би да имаш енциклопедични познания за висшето общество?
— Е, не. — Бен ме погледна с леко недоумение. — Поисках от пресслужбата списъка на гостите и се поразрових в „Гугъл“. Няма нужда да си Шерлок Холмс, за да разбереш.
Гадост. Гадост. Защо аз не бях го направила? Така би постъпил всеки добър репортер, а аз дори не бях си го помислила. Но пък Бен вероятно не беше прекарал последните няколко дни в мъгла от безсъние и посттравматичен синдром.
— Какво ще кажеш за…
Но каквото и да се канеше да каже Бен, то бе прекъснато от металното „дзън, дзън, дзън“ и лорд Балмър пристъпи в центъра на залата. Камила Лидман остави чашата и лъжичката, които държеше, и понечи да излезе напред, за да го представи, но той махна с ръка и тя потъна сред гостите с неловка усмивка.
Залата притихна в почтително очакване и лорд Балмър заговори.
— Благодаря на всички ви, че се присъединихте към нас тук, на „Аурора“, в нейното първо пътуване — започна той.
Гласът му звучеше топло и сърдечно, без да загатва за социална и класова принадлежност, нещо, което училите в държавни училища напразно се стремяха да постигнат, а сините му очи бяха така магнетични, че бе трудно да отклониш поглед от тях.
— Казвам се Ричард Балмър, а съпругата ми — Ане. Бихме искали да ви посрещнем с добре дошли на борда на „Аурора“. Това, което се опитвахме да постигнем с този кораб, е да го превърнем в дом далеч от дома и нищо по-малко.
— Дом далеч от дома? — прошепна Бен. — Може би и дома му има балкон с изглед към морето и безплатен минибар. В моя със сигурност няма.
— Ние не смятаме, че пътуването трябва да означава компромис — продължи Балмър. — На „Аурора“ всичко трябва да бъде такова, каквото го желаете, а ако не е, моят персонал и аз искаме да го чуем.
Той замълча и намигна леко на Камила в знак, че ще трябва да поеме първия удар от оплакванията.
— Онези от вас, които ме познават, знаят и за страстта ми към Скандинавия, най-вече заради сърдечността на хората… — Отправи бърза усмивка към Ларс и Ане. — …заради превъзходната храна… — Той кимна към подносите, отрупани с хапки със скариди и копър. — …и величествената слава на самия регион, от хълмистите гори на Финландия до разпръснатите острови на Шведския архипелаг и величието на фиордите в Норвегия, родината на моята съпруга. Но мисля, че за мен определящото в скандинавския пейзаж — може би парадоксално — е не земята, а небето — безгранично и почти свръхестествено ясно. Именно тези небеса осигуряват онова, което за мнозина е короната на скандинавските зимни преживявания — Северното сияние, Aurora Borealis. С природата нищо не е сигурно, но много се надявам да споделя с вас величествената гледка на Северното сияние при това пътуване. Сиянието е нещо, което всеки трябва да види, преди да умре. А сега, моля, вдигнете чаши, госпожи и господа, за първото пътешествие на „Аурора Бореалис“ и нека красотата на съименника й никога да не избледнее.