— За „Аурора Бореалис“ — изрекохме в хор послушно и пресушихме чашите си. Почувствах как алкохолът прониква в мен и успокоява всичко, дори измъчващата ме все още болка в бузата.
— Хайде, Блеклок — каза Бен и остави празната си чаша. — Време е да посъберем някоя клюка.
Изпитвах нежелание да се приближа към групата заедно с него. Смущаваше ме мисълта, че ще ни вземат за двойка, предвид нашето минало, но не можех да оставя Бен да създава контакти, докато аз блуждая някъде на втори план. Когато тръгнахме през залата, видях, че Ане Балмър докосва ръката на съпруга си и прошепва нещо в ухото му. Той кимна, а тя се загърна в наметката си и двамата тръгнаха към вратата. Ричард внимателно водеше Ане под ръка. Разминахме се в средата на помещението и когато тя ми отправи мила усмивка, озарила издълженото й лице с фини черти, все още носещо отблясък от някогашната й красота, видях, че въобще няма вежди. Липсата им, заедно с изпъкналите скули, придаваше на лицето й странния вид на череп.
— Сигурна съм, че ще ме извините — каза тя.
Английският й звучеше чисто, като на говорител от Би Би Си, не можех да доловя в него и следа от акцент.
— Много съм уморена. Боя се, че ще пропусна вечерята. Но с нетърпение очаквам да ви видя утре.
— Разбира се — казах неловко и се опитах да се усмихна. — Аз… аз също нямам търпение.
— Само ще придружа жена си до каютата — каза Ричард Балмър. — Ще се върна, преди да сервират вечерята.
Гледах след тях, докато те се отдалечаваха бавно, а после казах на Бен:
— Английският й е невероятен. Никой не би допуснал, че е норвежка.
— Не мисля, че е живяла там дълго като малка. Прекарала е по-голямата част от детството си в интернати в Швейцария, доколкото ми е известно. Добре, прикривай ме, Блеклок, влизам в играта.
Той прекоси стаята, взе си пътьом няколко хапки, и се вмъкна в малката група с отработената лекота на роден журналист.
— Белом — чух го да казва, с тон, пропит от фалшивата доброжелателност на възпитаник на Итън, което, както знаех, нямаше нищо общо с миналото му на човек, пораснал в общинско жилище в Есекс. — Страхотно е да те видя отново. А вие трябва да сте Ларс Йенсен, сър, четох за вас във „Файненшъл Таймс“. Много се възхищавам на позицията ви по отношение на околната среда — съчетаването на принципите с бизнеса съвсем не е толкова лесно, колкото го правите да изглежда.
Уф, вижте го как завързва връзки, копелето. Нищо чудно, че работеше в „Таймс“ и правеше собствени разследвания, докато аз бях затънала в сянката на Роуан във „Велосити“. Трябваше да отида там. Трябваше да се включа в разговора им, както го бе направил Бен. Това беше моят шанс и аз го знаех. Защо стоях тук, стиснала чашата със студени пръсти, неспособна да помръдна?
Сервитьорката мина с бутилка шампанско и макар да знаех, че не бива, я оставих да напълни чашата ми. Докато се отдалечаваше, отпих безразсъдно голяма глътка.
— Пени? — попита тих глас в ухото ми и когато се обърнах, видях Коул Ледерер да стои зад мен.
— Съжалявам, коя Пени? — успях да изрека, макар че дланите ми се изпотиха. Трябваше да се овладея.
Той се усмихна и осъзнах грешката си.
— О, разбира се, давате пени, за да разберете какво мисля — казах, сърдита на себе си, а и на него, че бях толкова загубена.
— Съжалявам — каза той, все още усмихнат. — Глупаво клише. Не знам защо го казах. Просто изглеждахте толкова замислена, застанала тук, хапейки устни.
Хапела съм устните си? Е, по дяволите, защо не зачовъркам пода с върховете на обувките си, а може и да запърхам с мигли?
Опитах се да си спомня за какво мислех, освен за Бен и за това, че ми липсват умения за общуване. Единственото, което ми дойде наум, беше копелето, нахлуло в апартамента ми, но проклета да съм, ако го спомена тук. Исках Коул Ледерер да ме уважава като журналист, а не да ме съжалява.
— О… ммм… за политика? — отроних най-сетне.
Шампанското и умората започваха да ми действат. Мозъкът ми сякаш не работеше както трябва и главата започваше да ме боли. Осъзнах, че съм на път да се напия, при това не в някоя от по-приемливите форми.
Коул ме изгледа скептично.
— Е, за какво мислите вие тогава? — казах напрегнато.
Имаше си причина, поради която в повечето случаи държим мислите в главите си — не е безопасно да се пускат навън.