— Освен че гледах устните ви, така ли?
Овладях желанието да завъртя очи и се опитах да включа моята вътрешна Роуан, която би флиртувала с него, докато не получеше визитката му.
— Ако трябва да знаете — продължи Коул, като се подпря на стената, когато корабът се надигна от една вълна, а ледът в кофичките за шампанско изтрака, — мислех си за моята съпруга, която скоро ще стане бивша.
— О, съжалявам — казах.
Видях, че също беше пиян, просто го прикриваше добре.
— Чука се с кума от нашата сватба. Мислех си колко ми се иска да й върна жеста.
— Да преспите с шаферката?
— Или просто… с която и да е всъщност.
Хмм. Предложението със сигурност беше доста директно. Той се усмихна отново и успя някак да придаде очарование на думите си, сякаш просто си пробваше късмета, а не се държеше като безочлив сваляч.
— Е, не мисля, че ще ви бъде много трудно — подхвърлих небрежно. — Сигурна съм, че Тина с удоволствие ще откликне.
Коул се разсмя и изпитах внезапно усещане за вина, мислейки си как бих се почувствала, ако Бен и Тина пускаха подобни шеги по мой адрес, как се нахвърлям на Коул заради кариерата си. Тина бе включила чара си. Голяма работа. Едва ли беше престъплението на века.
— Съжалявам — казах аз с искреното желание да си взема назад забележката. — Беше доста евтино заяждане.
— Но точно — каза сухо Коул. — Тина би одрала собствената си баба в името на някоя история. Единственото ми притеснение е… — Той отпи още веднъж от шампанско и се ухили. — …дали ще си тръгна жив от срещата.
— Госпожи и господа — гласът на стюарда прекъсна разговорите ни. — Ако желаете, бихте могли да преминете в зала „Янсон“, вечерята ще бъде поднесена скоро.
Когато тръгнахме, усетих нечий поглед върху гърба си и се обърнах, за да видя кой е. Зад мен стоеше Тина и ме гледаше изпитателно.
8
На персонала му бе нужно изненадващо дълго време, за да ни настани в миниатюрната трапезария в съседство. Някак си бях очаквала нещо практично, като на фериботите, на които бях се возила, редици маси и дълъг щанд с храна. Разбира се, реалността беше съвсем различна — сякаш гостувахме в нечий дом, ако изобщо познавах някого, в чийто дом имаше завеси от сурова коприна и кристални чаши.
Когато се настанихме, главата ми вече пулсираше болезнено и отчаяно се нуждаех от някаква храна — или може би от малко кафе, макар да предположих, че ще трябва да почакам до десерта за това. Струваше ми се много далечен.
Гостите бяха подредени на две маси по шест, но на всяка от тях оставаше празно място. Момичето от каюта 10 ли трябваше да седи на едно от тях? Набързо преброих хората тайничко.
На маса 1 бяха Ричард Балмър, Тина, Александър, Оуен Уайт и Бен Хауърд. Свободното място беше срещу Ричард Балмър.
На маса 2 бяхме аз, Ларс и Хлое Йенсен, Арчър и Коул, със свободно място до него.
— Можете да разчистите тук — каза Коул на сервитьорката, която се приближи с бутилка вино. Той махна с ръка към неизползваните прибори. — Жена ми не можа да дойде на пътешествието.
— О, моите извинения, сър.
Тя се поклони леко, каза нещо на колегата си и приборите бяха отнесени. Е, това обясняваше нещата. Празното място на първата маса обаче си оставаше.
— Шабли? — попита сервитьорката.
— Да, моля — Коул посочи чашата си.
През това време Хлое Йенсен се наведе през масата и ми протегна ръка.
— Не мисля, че ни представиха. — Имаше нисък, дрезгав глас, съвсем неочакван за дребната й фигурка, с нотка на акцент от Есекс. — Аз съм Хлое, Хлое Йенсен, макар че професионалното ми име е Вилде.
Разбира се. Когато го каза, я разпознах, с прочутите широки скули и по славянски раздалечени очи, с руса до бяло коса. Дори без сценичен грим и осветление тя изглеждаше леко извън света, сякаш беше извадена от малко исландско рибарско селце или от сибирска къща от трупи, Видът й правеше историята за откриването й от моден скаут в извънградски супермаркет още по-невероятна.
— Радвам се да се запознаем — казах аз и хванах ръката й.
Пръстите й бяха студени, а ръкостискането й беше здраво почти до болка, усилено от грубите й пръстени, които се врязаха в кокалчетата ми. Отблизо беше още по-зашеметяваща със строгата красота на тоалета си, така очевидно превъзхождащ моя, че се почувствах така, сякаш идвахме от различни планети. Едва удържах порива си да си прикрия деколтето.
— Аз съм Ло Блеклок.
— Ло Блеклок! — Тя се разсмя гърлено. — Харесва ми. Звучи като име на кинозвезда от петдесетте, с талия на оса и цици, вирнати до брадичката й.