— Бих искала. — Въпреки усилващото се главоболие, се разсмях, имаше нещо заразително в нейната веселост. — А това навярно е вашият съпруг?
— Това е Ларс, да. — Тя го погледна, готова да го включи в разговора и да ме представи, но той беше потънал в някаква дискусия с Коул и Арчър и тя само завъртя очи и се обърна отново към мен.
— Още някой ли ще се присъедини към тях? — Кимнах към свободното място на първата маса.
Хлое поклати глава.
— Мисля, че е за Ане — нали знаете, жената на Ричард. Тя не е добре. Решила е да вечеря в каютата си, мисля.
— Разбира се! — Трябваше да се досетя. — Познавате ли я добре? — попитах.
Хлое поклати глава.
— Не, познавам Ричард доста добре покрай Ларс, но Ане не напуска често Норвегия.
Тя сниши глас си и заговори поверително:
— Всъщност, говори се, че живее като отшелник, затова бях изненадана да я видя на борда, но разбирам, че ракът може да те накара…
Но каквото и да се канеше да каже, беше прекъсната от пристигането на пет тъмни квадратни подноса, всеки от които бе отрупан с малки кубчета в цветовете на дъгата, покрити с пяна и подредени като чимове. Осъзнах, че нямам представа какво щеше да се наложи да ям.
— Миди бръснач с мариновано цвекло — каза онзи стюард, — с пяна от бизонова трева и изсушени на слънце късчета морски копър.
Сервитьорите се отдръпнаха, а Арчър вдигна вилицата си и побутна най-неоново оцветеното кубче.
— Мида бръснач? — попита недоверчиво той.
Йоркширският му акцент звучеше някак си по-отчетливо, отколкото по телевизията.
— Никога не съм си падал особено по суровите миди. Изнервят ме.
— Наистина ли? — попита Хлое. Усмихна се с котешка усмивка, изразяваща нещо средно между флирт и неверие. — Мислех, че си по пустинната храна — бръмбари, гущери, такива неща.
— Ако ти плащат да ядеш фъшкии в работно време, може би ще ти хареса и някоя хубава пържола през почивните дни — каза той и се ухили.
Обърна се към мен и ми подаде ръка.
— Арчър Фенлан. Не съм сигурен дали ни представиха.
— Ло Блеклок — казах с уста, пълна с нещо, за което се надявах да не е пяна от пенеща се цикада, макар че трудно можех да съм сигурна. — Всъщност сме се срещали, но едва ли си спомняте. Работя за „Велосити“.
— О, да. Значи работите за Роуън Лонсдейл?
— Така е.
— Тя хареса ли статията, която написах за нея?
— Да, стана изключително популярна. Има много споделяния.
„Дванадесет изненадващо вкусни храни, които не знаехте, че стават за ядене“, или нещо в този дух. Беше илюстрирана със снимка на Арчър, който печеше нещо неописуемо на огъня и се усмихваше към обектива.
— Няма ли да го ядете? — попита Хлое и кимна към чинията на Арчър.
Нейната собствена чиния беше почти празна и тя прокара пръст през ивицата пяна и го облиза. Арчър се поколеба, след което избута чинията си.
— Мисля, че ще го прескоча — каза той. — Ще изчакам следващото ястие.
— Честна игра — каза Хлое и пусна още една бавна, лукава усмивка.
Някакво движение в скута й привлече погледа ми и видях, че под нивото на масата, не съвсем скрито от покривката, тя и Ларс се държаха за ръце, а палецът му ритмично потупваше кокалчетата й. Гледката беше някак си толкова интимна, но и толкова публична, че се почувствах леко шокирана. Може би склонността й към флиртове не беше такава, каквато изглеждаше.
Осъзнах, че Арчър ми говори, обърнах се и с усилие насочих вниманието си към него.
— Съжалявам — казах. — Бях се отнесла. Какво казахте?
— Попитах мога ли да ви налея? Чашата ви е празна.
Погледнах надолу към нея. Шаблито беше изчезнало макар че едва си спомнях да съм пила.
— Да, моля — казах.
Докато наливаше, се вгледах в чашата, опитвайки се да разбера колко съм изпила вече. Отпих глътка. Тогава Хлое се наведе и тихо каза:
— Надявам се, че нямате нищо против да попитам какво е станало с бузата ви?
Може би на лицето ми се изписа изненада, защото тя вдигна ръка с жест „забравете за това“.
— Съжалявам, не ми обръщайте внимание, не е моя работа. Просто… е, и аз съм имала лоши връзки, това е всичко.
— О… не! — По някаква причина недоразумението ме накара да се срамувам, като че ли вината беше моя или предавах Джуда зад гърба му, макар да не беше вярно. — Не, нищо подобно. Обраха ме.
— Наистина ли? — изглеждаше шокирана. — Докато бяхте там?
— Ами да. Случва се все по-често или поне така казаха полицаите.
— И ви нападна? Боже.
— Не съвсем.
Изпитвах странно нежелание да споделя подробности не само защото да говоря за това извикваше неприятни картини от случилото се, но и от някаква гордост. Исках да седя на тази маса като професионалист, умел и уверен журналист, способен да се справи във всяка ситуация. Не ми харесваше да се виждам като изплашена жертва, която трепери в собствената си спалня.