Но историята вече беше излязла наяве — или поне 90 на сто от нея — и да не я обясня щеше да изглежда като търсене на съчувствие под фалшив претекст.
— Беше… наистина беше случайно. Той блъсна вратата в лицето ми, тя ме удари по бузата. Не мисля, че искаше да ме нарани.
Трябваше просто да остана в стаята си, завита през глава, такава беше истината. Глупавата Ло, решила да наднича.
— Трябва да се научиш на самозащита — каза Арчър. — Така започнах, нали знаеш. Кралските морски пехотинци. Не става дума за ръста, дори момиче като теб може да надвие мъж с правилен подход. Виж, ще ти покажа. — Той бутна стола си назад. — Стани.
Станах, като се чувствах малко смутена, а той с изключителна бързина ме сграбчи за ръката и я изви зад гърба ми, като ме наклони настрани. Посегнах към масата със свободната си ръка, но въртеливото движение на рамото ми продължаваше и ме теглеше назад, а мускулите ми крещяха в знак на протест. Издадох звук — наполовина от болка, наполовина от страх — и с ъгълчето на окото видях шокираното лице на Хлое.
— Арчър! — каза тя, а после по-разтревожено: — Арчър, плашиш я!
Той ме пусна и аз рухнах на стола си с разтреперани крака, опитвайки се да не покажа колко е пострадало рамото ми.
— Извинявай — каза Арчър с усмивка, докато придърпваше стола си към масата. — Надявам се, че не те нараних Не си знам силата. Но разбираш какво имам предвид — трудно е да се измъкне, дори ако нападателят ти е по-едър. Винаги, когато ти потрябва урок…
Опитах се да се засмея, но прозвуча насилено и неуверено.
— Изглеждаш, сякаш се нуждаеш от питие — обади се безгрижно Хлое и доля чашата ми.
После, когато Арчър се обърна, за да говори със сервитьорката, добави с по-нисък глас:
— Не се занимавай с Арчър. Започвам да вярвам, че слуховете за първата му съпруга са били верни. И виж, ако искаш да прикриеш тази синина, мини към каютата ми по някое време. Имам цяла торба с трикове и съм доста добра гримьорка. Налага се с моя занаят.
— Ще дойда — казах аз и се опитах да се усмихна.
Прозвуча фалшиво и насилено, затова взех чашата си и отпих глътка, за да го прикрия.
— Благодаря.
След първото ястие всички започнаха да си сменят местата и аз се озовах, донякъде с облекчение, на другата маса, далеч от Арчър, седнала между Тина и Александър, които поведоха над главата ми дълбоко съдържателен разговор за храните по света.
— Разбира се, единственият тип сашими, който наистина трябва да опитате, е фугу — каза разпалено Александър, като приглади салфетката над стегнатия си пояс. — Това е просто най-изисканият вкус.
— Фугу? — попитах, опитвайки се да се включа в разговора. — Не беше ли това ужасно отровно?
— Абсолютно, но тъкмо това създава преживяването. Никога не съм вземал дрога — познавам собствените си слабости и съм наясно, че съм склонен към увлечения, така че никога не съм се доверявал на себе си, за да се занимавам с такива неща, — но мога само да предположа, че изключителното преживяване при ядене на фугу е сходна психична реакция. Вечерята е игра на зарове със смъртта и си спечелил.
— Не казват ли — провлече Тина и отпи от виното си, — че майсторството на наистина превъзходния готвач е да изрязва колкото е възможно по-близо до отровните части на рибата и да остави само частица от токсините върху месото, за да изостри преживяването?
— Чувал съм го — съгласи се Александър. — Предполага се, че действа като стимулант в много малки количества, въпреки че тази особена техника на рязане може би е свързана повече с високата цена на рибата и стремежа на главния готвач да не похаби дори частица.
— И колко е отровно? — попитах. — Имам предвид количеството? Колко би трябвало да изядете?
— Е, това е въпросът, нали? — каза Александър.
Той се наведе над масата с доста неприятен блясък в очите, докато се готвеше да заговори по темата.
— Различните части на рибата имат различен токсичен товар, но дори при най-отровните части — т. е. черния дроб, очите и яйчниците — говорим за много, много малко количество. Казват, че е около хиляда пъти по-смъртоносна от цианида. — Той напълни устата си с карпачо от риба и говореше през крехката плът. — Сигурно е доста ужасен начин да умреш. Майсторът готвач, който ни го приготви в Токио, описваше с голяма наслада процеса на действие на отровата — тя парализира мускулите, но умът на жертвите остава незасегнат и те са в пълно съзнание по време на преживяването, докато мускулите им атрофират и те не могат да дишат. — Той преглътна, облиза влажните си устни и се усмихна. — Накрая просто се задушават.