Погледнах надолу към люспите сурова риба в собствената ми чиния и дали заради виното, дали заради яркото описание на Александър или защото морето се бе надигнало, внезапно се почувствах по-малко гладна, отколкото преди вечерята. Поставих неохотно едно парче в устата си и го задъвках.
— Разкажи ни за себе си, скъпа — каза внезапно Тина, изненадвайки ме, като рязко пренасочи вниманието си от Александър към мен. — Работиш с Роуън, чувам?
Тина беше започнала във „Велосити“ в края на осемдесетте години, пътищата им за кратко се бяха пресекли с Роуън, която все още говореше за нея и нейната легендарна жестокост.
— Така е. — Преглътнах хапката си набързо. — Там съм от десетина години.
— Сигурно има много високо мнение за теб, щом те е, изпратила на такава екскурзия. Страхотен шанс, бих казала.
Размърдах се на стола си. Какво можех да отговоря? „Всъщност не мисля, че имаше начин да ми повери нещо такова, ако не беше на системи в болницата.“
— Много съм щастлива — казах най-сетне. — За мен е истинска привилегия да съм тук, а Роуан знае колко се стремя да се докажа.
— Е, наслаждавай се, това е моят съвет. — Тина ме потупа по ръката и усетих студените й пръстени върху кожата си. — Живее се само веднъж. Нали така казват?
9
Сменяхме си местата още два пъти, но някак си така и не се озовах до Балмър и чак след като сервираха кафето и можехме да се върнем в салона „Линдгрен“, изникна възможност да го заговоря. Вървях през стаята с чаша кафе в ръка и балансирах несигурно заради поклащането на кораба, когато в лицето ми блесна светкавица и аз се спънах, като едва не се залях с кафето. Все пак няколко капки напръскаха полата на наетата рокля и белия диван до мен.
— Усмихни се — каза някакъв глас в ухото ми и осъзнах, че фотографът е Коул.
— По дяволите, идиот — казах остро и веднага ми се прииска да се плесна през устата.
Последното нещо, от което се нуждаех, бе да съобщи за моята грубост на Роуън. Сигурно бях по-пияна, отколкото си мислех.
— Не ти — казах неловко, опитвайки се да прикрия гафа си. — Имах предвид себе си. Заради дивана.
Той забеляза смущението ми и се засмя.
— Добро измъкване. Не се притеснявай, няма да разказвам за твоите издънки на шефката ти. Егото ми не е толкова крехко.
— Аз не… — Понечих да възразя, но той беше толкова обезпокоително близко до онова, което си бях помислила, че не знаех как да продължа. — Аз само…
— Забрави за това. Накъде се беше забързала толкова? Носеше се през залата като ловец след куца антилопа.
Струваше ми се глупаво да го призная, но главата ми бучеше от смесицата от умора и алкохол, затова реших, че ще е по-лесно да кажа истината.
— Надявах се да поговоря с Ричард Балмър. Цяла вечер се опитвам да го заговоря, но така и не получих шанс.
— И правеше своя ход, когато аз те спрях — каза Коул с проблясък в очите.
Отново се усмихна и осъзнах, че резците му придаваха леко вълчи, хищнически вид.
— Е, мога да се поправя. Балмър!
Напрегнах се, когато Ричард Балмър прекъсна разговора си с Ларс и се огледа.
— Името си ли чух?
— Наистина го чу — каза Коул. — Ела да поговориш с това хубаво момиче, за да се реванширам, че я издебнах от засада.
Балмър се засмя, взе чашата си от страничната облегалка на креслото до него и се запъти към нас. Движеше се с лекота, въпреки слабото полюшване на съда, и ми се стори, много здрав физически, вероятно с мускули като стомана под ръчно ушития костюм.
— Ричард — каза Коул и махна с ръка, — това е Ло. Ло, Ричард. Изненадах я със снимка, когато бе тръгнала към теб, и тя разля кафето си.
Бузите ми пламнаха, но Балмър поклати глава към Коул.
— Казах ти да бъдеш дискретен с това нещо, знаеш. — Кимна към тежкия фотоапарат, който висеше на врата на Коул. — Не всеки иска папарашки снимки в неподходящ момент.
— О, харесва им — каза небрежно Коул и оголи зъби в широка усмивка. — Да им осигуриш истинско преживяване със знаменитости на шикозно място.
— Сериозен съм — каза Ричард и макар да се усмихваше гласът му вече не звучеше развеселено. — Особено за Ане — той сниши глас. — Знаеш, че се стеснява, откакто…
Коул кимна, смехът му заглъхна.