ДЖУДА ЛЮИС
Моля, приятели, нещо?
Харесай Отговори 24 септември в 18:09 ч.
Трета част
10
Дори не се замислих какво да правя.
Изтичах на верандата, отворих френските прозорци, надвесих се през парапета и започнах да се взирам с все сили в търсене на нещо — или някого — сред плискащите се вълни. Тъмната повърхност беше обсипана от ярките отразени отблясъци от прозорците на кораба, което правеше почти невъзможно да се различи каквото и да било в люлеещите се води, но за миг ми се стори, че виждам нещо под билото на черна вълна — въртящо се бяло очертание, подобно на женска ръка, която се движеше под повърхността, а после потъна.
Обърнах се да погледна съседния балкон.
Между двата балкона имаше матов защитен екран, затова не можах да видя много, но докато надничах, забелязах две неща.
Първото беше, че на стъклената балконска преграда имаше петно. Петно от нещо тъмно и мазно. Петно, което много приличаше на кръв.
Второто беше осъзнаване, от което стомахът ми се сви и се преобърна. Който и да стоеше там — онзи, който беше изхвърлил това тяло през борда, не можеше да не е забелязал глупавото ми надвесване от балкона. Най-вероятно беше стоял на съседната веранда, когато аз излязох на моята. Сигурно беше чул вратата да се отваря. Вероятно беше видял лицето ми.
Втурнах се обратно в стаята, затръшнах вратата на верандата след себе си и проверих дали вратата на каютата е двойно заключена. После сложих веригата. Сърцето ми подскачаше в гърдите ми, но се чувствах спокойна, толкова спокойна, колкото не съм била от години.
Ето така. Това беше истинска опасност и аз се справях.
След като се уверих, че вратата на каютата е здраво залостена, се върнах и проверих балконската врата. Нямаше секретна брава, а само обикновено резе, но ми се стори достатъчно сигурно.
После взех вътрешния телефон с леко треперещи пръсти и набрах 0 за оператора.
— Ало — каза напевен глас. — Как мога да ви помогна, госпожице Блеклок?
За миг останах озадачена, че знаеше коя съм, и напълно изгубих мисълта си. После съобразих — номерът на стаята ми се изписваше на екрана на телефона. Естествено, че бях аз. Кой друг би се обаждал от стаята ми посред нощ?!
— З-здравейте! — едва изрекох.
Въпреки треперенето, гласът ми звучеше изненадваща спокойно.
— Здравейте.
— Кой е това, моля?
— Аз съм Карла, стюардесата на вашата каюта, госпожице Блеклок. Мога ли да ви помогна? — През заучения маниер на разговор по телефона се долавяше притеснение. — Добре ли сте?
— Не, не съм добре. — Замълчах, осъзнала колко абсурдно можеше да прозвучи.
— Госпожице Блеклок?
— Мисля, че… — Преглътнах. — Мисля, че току-що станах свидетел на убийство.
— О, боже мой. — Карла беше шокирана и каза нещо на език, който не разбирах — шведски или може би датски, но после, изглежда, се овладя и попита: — Вие в безопасност ли сте, госпожице Блеклок?
Бях ли в безопасност? Погледнах към вратата на каютата. Бях по-скоро сигурна, че никой не може да влезе.
— Да, да, така мисля. Стана в съседната каюта — номер десет. „Палмгрен“. Аз… мисля, че някой изхвърли тяло през борда.
Гласът ми пресекна, когато го казах, и изведнъж ми се стори, че се смеех — или може би плачех. Поех си дълбоко дъх и стиснах носа си в основата, опитвайки се да се съвзема.
— Ще изпратя веднага някого, госпожице Блеклок. Останете на място. Ще ви се обадя, когато стигнат пред вратата, за да знаете кой е. Изчакайте, моля, и ще ви се обадя веднага.
Чу се изщракване и тя затвори.
Внимателно оставих слушалката на вилката, като се чувствах странно раздвоена, сякаш бях напуснала тялото си. Главата ми пулсираше и осъзнах, че трябва да се облека, преди някой да дойде.
Взех хавлията, закачена от вътрешната страна на вратата на банята — и застинах поразена. Когато слязох на вечеря, бях я оставила на пода, заедно с дрехите, които носех във влака. Спомних си как бях погледнала през рамо към бойното поле, в което бях превърнала банята, с дрехи по пода, гримове, разпръснати по плота, изцапани с червило салфетки в мивката, като си мислех, че ще се оправя това по-късно.
Всичко беше изчезнало. Хавлията беше закачена, моите мръсни дрехи и бельо бяха изчезнали, отнесени бог знае къде.
На тоалетката козметиката ми беше спретнато подредена в редица, заедно с четката и пастата за зъби. В тоалетната ми чантичка бяха останали само тампоните и противозачатъчните ми, жест на дискретност, който в някакъв смисъл беше по-плашещ от изваждането на всичко на открито и ме накара да потръпна.